– Това е хубаво. Той има нужда от женска ръка.
– Мамо – изпъшквам аз. – Гадост.
– Нямах предвид в този смисъл – смее се тя. – Искам да кажа, че трябва някой да го постегне малко. Да му даде увереност. Виж колко са му смачкани дрехите, целият е намачкан. И мирише на стара лула.
Тя рови нещо по задната седалка и в ръката ѝ се появява цяло тесте пощенски пликове.
– Чудех се какво е станало с всичката ми поща – казвам, докато ги разглеждам.
Вече са отваряни. Нямам нищо против. Всички са по работа, следи на духове, нищо лично. В средата на купчината е голям плик от Руди Бристол-Маргаритката.
– Маргаритката е писал – казвам. – Чете ли го?
– Просто иска да знае как върви при теб? И да ти разкаже какво е ставало при него през последния месец. Иска да отидеш в Ню Орлиънс заради един дух на вещица, който се спотайва в корените на някакво дърво. Според него ползвала дървото за жертвоприношения. Не ми хареса как говори за нея.
Ухилвам се.
– Не всяка вещица е добра, мамо.
– Знам. Извинявай, че ти четох пощата. Но ти беше твърде съсредоточен в другото и така и не ги забеляза; пликовете си седяха на шкафчето. Исках да го отметна вместо теб. Да се уверя, че не пропускаш нищо важно.
– И пропускам ли?
– Един професор от Монтана иска да отидеш и да убиеш някакво уендиго12.
– Аз да не съм ван Хелсинг?
– Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.
Изсумтявам.
– Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.
Майка ми въздъхва.
– Кой знае кое е истинско и кое – не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят – някои биха ги нарекли чудовища.
– Така е – слагам ръка на вратата. – Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?
Тя кимва.
– Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?
Поглеждам тълпата.
– Ще видим.
Коридорите днес изглеждат като във филм. Нали се сещате: когато важните герои ходят на забавен каданс, а останалите хора просто преминават на безфокус като цветни петна от дрехи и плът. Мернах Кармел и Уил в тълпата, но Уил тръгна в обратна посока, като ме видя, а Кармел не ме забеляза. Така и не засякох Томас, макар че ходих до шкафчето му два пъти. Сега се мъча да стоя буден в час по геометрия. Не ми се получава. Трябва да забранят да се преподава математика толкова рано сутрин.
По средата на доказването на някаква теорема едно листче, свито на правоъгълник, се озовава на чина ми. Когато го отварям, виждам, че е бележка от Хайди, хубаво русокосо момиче, което седи три редици зад мен. Пита дали имам нужда от помощ с ученето. И дали искам да ходим да гледаме новия филм с Клайв Оуен. Пъхвам бележката в учебника по математика, все едно ще отговоря по-късно. Няма да го направя, разбира се, а ако ме пита, ще ѝ кажа, че се справям добре и сам, а за киното, може би някой друг път. Може да попита пак, два-три пъти даже, но след това ще схване намека. Сигурно звучи грубо, но не е. Какъв е смисълът да ходим на кино, да започвам нещо, което не мога да довърша? Не искам да ми липсват хора и не искам аз да липсвам на тях.
След часа се шмугвам през вратата и се изгубвам в тълпата. Струва ми се, че чувам гласа на Хайди да ме вика, но не се обръщам. Имам работа за вършене.
Шкафчето на Уил е най-близо. Той вече е там и, както обикновено, Чейс се мотае около него. Когато ме вижда, очите му започват да шарят наляво-надясно, все едно не трябва да ни виждат заедно.
– Как е, Уил? – питам.
Кимам на Чейс, а той се обръща към мен с каменно лице, сякаш да ме предупреди да внимавам и че всеки момент може да ми набие шамарите. Уил не казва нищо. Само ми хвърля поглед и продължава да прави каквото си прави, слага и вади учебници за следващия час. Осъзнавам с леко неприятна изненада, че Уил ме мрази. Той така и не ме харесваше, от лоялност към Майк, но сега откровено ме мрази, заради това, което се случи. Не знам защо не бях забелязал досега. Май не обръщам много внимание на живите. Във всеки случай това ме кара да се радвам, че ще му кажа каквото имам да казвам – че трябва да е част от ритуала със заклинанието. Може би това ще му помогне да преодолее всичко това.
– Каза, че искаш да участваш? Сега ти се предлага такъв шанс.
– И какъв е този шанс? – пита той.
Очите му са студени и сиви. Погледът му е твърд и умен.
– Може ли първо да разкараш маймунката си?
Правя знак към Чейс, но никой от двамата не помръдва.
– Ще правим заклинание, за да поставим призрака под контрол. Да се срещнем в магазина на Морфран след училище?
– Ти си пълен изрод бе, човек – казва Чейс през зъби. – Докара ни всичките тези лайна на главата. Да ни караш да говорим с полицията.