Практиката. Усещам тежестта на камата на рамото ми. Познавам този нож цял живот. Гледал съм как острието танцува из въздуха, първо в ръцете на баща ми, а после в моите собствени. Силата му ми нашепва – влива се през ръката ми право в гръдния ми кош. Цели седемнайсет години тази кама ме пази и ме прави силен.
Кръвната връзка, все ми казваше Гидиън. „Кръвта на твоите деди е вградена при изковаването на камата. Великите мъже използвали кръвта на своя най-добър воин, за да отпраща духовете. Тази кама е на баща ти и е твоя и двамата ѝ принадлежите.“
Така ми казваше той. Понякога придружено от смешни мимики и жестикулации. Камата е моя и аз я обичам, както вие бихте обичали вярна хрътка. Велики мъже, които и да са били те, са вградили кръвта на мой прароднина, кръвта на воин, в острието. Това отпраща духовете, но не знам накъде. Гидиън и баща ми казваха никога да не си задавам този въпрос.
Толкова съм се замислил, че неволно ги водя право в апартамента. Вратата е леко открехната и вече сме в празната всекидневна. Краката ни изтрополяват по голия под – почти нищо не е останало. Прилича на талашит. Спирам толкова рязко, че Томас се блъска в гърба ми. За момент си мисля, че мястото е празно.
Но после виждам тъмната фигура, която се е свила в ъгъла до прозореца. Покрил е лицето си с ръце и се клати напред-назад, като си мънка нещо.
– Стига, бе – прошепва Уил, – не очаквах, че наистина ще има някой тук.
– Тук наистина няма никой – казвам аз и усещам как всички се напрягат, като схващат смисъла на думите ми.
Фактът, че беше тяхна идея да ме доведат тук, остава настрана. Като го видиш „на живо“, играта става друга. Правя им знак да стоят назад и описвам широк полукръг, за да огледам по-добре ченгето. Очите му са ококорени, изпълнени с ужас. Той мърмори и прави тикове с ръце като катерица. Нищо не му се разбира. Става ми гадно, като си представям, че някога е бил разумно живо същество. Вадя камата, не за да го сплаша, а просто за да ми е под ръка, за всеки случай. Кармел ахва тихо и по някаква причина това привлича вниманието му.
Той приковава изцъклените си очи върху нея.
– Не го прави – изсъсква той.
Тя отстъпва крачка назад.
– Хей – казвам меко, но не получавам отговор.
Очите на ченгето са заковани върху Кармел. Сигурно нещо в нея привлича вниманието му. Може би му напомня за заложниците – майката и дъщерята. Кармел не знае как да реагира. Устата ѝ е леко разтворена, сякаш иска да каже нещо, а погледът ѝ шари между мен и ченгето. Усещам познатото изостряне на сетивата. Това е единственият начин да го опиша: целият някак си се настройвам. Не се задъхвам, не ми се ускорява пулсът. Усещането е по-фино. Дишам по-дълбоко, а сърцето ми бие по-силно. Всичко наоколо се забавя, а очертанията стават ярки и ясни. Ставам по-уверен и изобретателен. А пръстите ми сякаш свирят някаква мелодия, когато стискам дръжката на камата.
Всеки път, когато се изправям пред Анна, това усещане липсва. Беше ми проблем досега и може би Уил ми прави услуга, без да иска. От това имах нужда: това усещане, тази готовност в тялото ми. Виждам картината пред себе си ясно – Томас искрено се чуди как да защити Кармел, а Уил се опитва да събере кураж да направи нещо, да покаже, че не само аз мога да се справям в такива ситуации. Може би трябва да го оставя да се пробва. Да оставя призрака на ченгето да го поизплаши и да го постави на мястото му.
– Моля те – казва Кармел. – Просто се успокой. Аз изобщо не исках да идваме тук и не съм тази, за която ме мислиш. Не искам никой да пострада!
И тогава става нещо интересно. Нещо, което не бях виждал досега. Чертите по лицето на ченгето се променят. Почти неуловимо е за окото, като течение под повърхността на река. Носът става по-широк. Скулите увисват. Устните изтъняват, а зъбите в устата се сменят. Всичко това се случва в рамките на две-три премигвания. Вече гледам друго лице.
– Интересно.
Когато промърморвам това, с периферното си зрение засичам въпрос в погледа на Томас, който си превеждам като „само това ли ще кажеш“.
– Този призрак не е само ченгето – обяснявам. – И двамата са. И ченгето, и жп работникът в капана на една обща форма.
Това сигурно е жп работникът, мисля си аз и поглеждам към ръцете му точно в момента, в който той вдига пушка към Кармел. Тя изпищява, а Томас се хвърля върху нея и я събаря на земята. Уил не прави кой знае какво. Просто започва да повтаря на висок глас „това е просто призрак, това е просто призрак“ отново и отново, което си е доста тъпо. Аз обаче не се колебая.
Усещам удобната тежест на камата в дланта си, превъртам острието, за да сочи назад; държа го като този от „Психо“, когато напада мацката в сцената под душа. Но не смятам да го промуша. Ръката ми се стрелва нагоре, когато призракът насочва пушката към приятелите ми. Замахвам към китката му и почти я прерязвам цялата.