– Това какво е?
– Анасон.
– И за какво служи?
Тя се усмихва леко.
– Мирише приятно.
Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.
Глава петнадесета
Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това – смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.
Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.
Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.
– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.
– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.
Кармел се усмихва към него в светлината на луната.
– Откъде си научил всичко това?
– От дядо – отговаря гордо той и ѝ подава една свещ.
Дава друга на Уил и накрая на мен.
– Готови ли сте? – пита той.
Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.
Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.
– Защо не дадеш кокошите крака на Кармел – предлагам аз.
Той се опитва да ги задържи между кутрето и безименния си пръст. Кармел протяга ръка с ентусиазъм, донякъде престорен. Но все пак далеч не е такава кифла, за каквато я помислих в началото.
– Усещате ли? – пита Томас и погледът му светва.
– Кое?
– Потоците от енергия.
Уил се оглежда скептично.
– Всичко, което усещам, е студ – казва сухо той.
– Палете свещите, от изток и после обратно на часовниковата стрелка.
Четири малки пламъчета осветяват лицата ни и разкриват изражения, едновременно учудени, изплашени и леко глуповати. Само Томас е невъзмутим. Той вече се е пренесъл някъде другаде. Очите му са затворени и когато проговаря, гласът му е с една октава по-нисък от обикновеното. Усещам, че Кармел се страхува, но не казва нищо.
– Започваме заклинанието – дава команда Томас.
Всички започваме да го изговаряме напевно. Трудно е за вярване, но никой не бърка текста. Думите са на латински и се повтарят отново и отново. Звучат нелепо в устите ни, но колкото повече време минава, толкова по-сериозно става усещането. Дори Уил започва да се вживява.
– Не спирайте – казва Томас и отваря очи. – Движете се към къщата. Не нарушавайте кръга.
Когато тръгваме заедно, усещам силата на заклинанието. Чувствам как и четиримата вървим, а краката ни, ходилата ни, са свързани с невидим конец. Пламъчетата на свещите стърчат право нагоре, без да трепват, силни като лагерен огън. Не мога да повярвам, че Томас прави всичко това – дребничкият, смотаничък Томас, който е крил цялата тази сила под избелялото си яке. Носим се по стълбичките нагоре и преди да се усетим, вече сме пред вратата ѝ.
Вратата се отваря. Анна ни гледа от прага.
– Дошли сте да го направите – казва тъжно тя. – Така и трябва.
Тя поглежда другите трима.
– Знаеш какво ще се случи, когато те влязат вътре – предупреждава ме тя. – Не мога да го контролирам.
Ще ми се да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Ще ми се да я помоля да опита. Но не мога да спра да повтарям заклинанието.
– Той казва, че всичко ще бъде наред – чувам гласа на Томас зад мен, а моят глас за момент се сподавя. – Моли те да опиташ. Трябва да влезеш в кръга. Не се безпокой за нас. Ние ще бъдем защитени.