За пръв път съм благодарен, че Томас има способността да чува мислите ми. Анна поглежда него, после мен и после пак него. Отмества се безмълвно от вратата. Аз прекрачвам прага първи.
Знам, че и другите са влезли, не само защото се движим като един, а и защото Анна започва да се променя. Изпъкнали вени прорязват ръцете и шията ѝ и се настаняват на лицето ѝ. Косата ѝ става сплъстена и лъщящо черна. Тъмна слуз запълва очите ѝ. Бялата рокля се напоява с яркочервена кръв, светлината на луната се отразява в материята, все едно е пластмаса. Кръвта се стича по крака ѝ и капе на пода.
Зад мен кръгът не забавя ход. Гордея се с тях; може пък и да стават за ловци на духове в крайна сметка.
Ръцете на Анна са свити в юмруци, стиснати толкова силно, че черна кръв започва да се процежда между пръстите. Тя прави каквото ѝ каза Томас. Опитва се да го контролира, да озапти желанието си да съдере кожата по гърлата им, да откъсне ръцете от телата им. Повеждам кръга напред и тя стиска очи. Краката ни се движат по-бързо. Кармел и аз се завъртаме с лице един към друг. Кръгът се отваря, за да пропусне Анна в средата. За момент Кармел е закрита от погледа ми. Всичко, което виждам, е кървящото тяло на Анна. Тя влиза вътре и кръгът отново се затваря. Точно навреме. Явно едва се е контролирала и сега очите и устата ѝ се разширяват и тя издава оглушителен вик. Започва да дере въздуха с извити пръсти и усещам, че Уил леко отстъпва, но Кармел реагира бързо и слага кокошите крака на пода, там, където Анна се рее. Призракът се усмирява, спира да се движи, но ни гледа с омраза, докато се върти към всеки от нас.
– Кръгът е оформен – казва Томас. – Тя е под контрол.
Той коленичи и ние го следваме. Странно е това усещане, че краката ни се движат като един. Томас слага сребърната купа на пода и развива капачката на минералната вода.
– Това ще свърши идеална работа – уверява ни той. – Чиста е и е добър проводник. Светената вода... си пада малко снобария.
Водата се изсипва в купата с мелодично звънтене и изчакваме, докато повърхността застине.
– Кас – казва Томас.
Поглеждам го. Стряскам се, когато осъзнавам, че не го е казал на глас.
– Кръгът ни свързва. Сега можем да си говорим само с мисли. Кажи ми какво трябва да знаеш. Какво искаш да видиш.
Всичко това е твърде, твърде странно. Заклинанието е силно – усещам съзнанието си ясно, а същевременно главата ми е празна като балон. Но се чувствам стабилен. Чувствам се в безопасност.
„Покажи ми какво се е случило с Анна“ – мисля си внимателно. „Как е била убита, какво ѝ дава тази сила?“
Томас отново затваря очи и Анна започва да трепери, сякаш има треска. Главата на Томас клюмва. За момент решавам, че е припаднал и че сме го загазили, но после осъзнавам, че просто се взира във водата в купата.
– О – чувам шепота на Кармел.
Атмосферата наоколо се променя. Къщата се променя. Странната сива светлина бавно става по-топла, а прахта изчезва от мебелите. Премигвам. Виждам къщата на Анна, както сигурно е изглеждала, когато е била жива.
Подът във всекидневната е покрит с ръчно изтъкана постелка, а стаята е осветена от кандила, които сипят жълтеникава светлина. Зад нас се отваря и затваря врата, но аз все още разглеждам промените, гледам снимките по стените и ръждивочервената бродерия на дивана. Като се взирам по-внимателно, виждам, че не е много чисто; полилеят е изцапан и му липсват някои висулки, а облицовката на люлеещия се стол е скъсана.
Някаква фигура се движи през стаята – момиче с тъмнокафява пола и едноцветна сива блуза. Носи учебници. Косата ѝ е вързана на дълга кестенява опашка, пристегната със синя панделка. Когато се обръща по посока на някакъв звук, идващ от стълбището, виждам лицето ѝ. Това е Анна.
Чувството да я видя жива е неописуемо. Преди си мислех, че няма как да е останало много от живото момиче в това, което Анна е сега, но не съм бил прав. Когато поглежда към човека на стълбището, очите ѝ са ми толкова познати. Погледът ѝ е твърд и знаещ. Но в него има и ярост. Знам, без да поглеждам, че това е мъжът, за когото тя ми разказа – онзи, който е щял да се ожени за майка ѝ.
– И какво научихме в училище днес, скъпа Анна?
Акцентът му е толкова силен, че едва разбирам думите. Слиза по стълбите, а начинът, по-който стъпва, е вбесяващ – лениво, самоуверено и нагло. Леко накуцва с единия крак, но не се подпира на дървения бастун, който носи. Когато започва да се разхожда около нея, ми напомня на акула, която се готви за атака. Анна свива челюст. Ръката му се пресяга над рамото ѝ и пръстът му минава по корицата на един учебник.