– Кас – изстенва тя на свой ред. – И супергероите ходят в университет.
– Аз не съм супергерой – казвам.
Това е ужасен етикет. Егоистичен е и не ми приляга. Не се разхождам по улиците в тясно трико. Няма да получа звание за това, което правя, и няма да ме направят почетен гражданин. Аз работя в сенките, убивам това, което е трябвало да си остане мъртво. Ако хората знаеха с какво се занимавам, сигурно щяха да се опитат да ме спрат. Идиотите щяха да застанат на страната на духчето Каспър и щеше да се наложи да убивам и тях покрай Каспър, след като духчето ги захапе за гърлото. Не съм никакъв супергерой. По-скоро съм като Роршах от комикса „Пазителите“. Аз съм Грендел. Аз съм оцелелият от видеоиграта „Тихият хълм“.
– Ако толкова настояваш да продължиш да правиш това и в университета, има много градове, в които ще си намериш достатъчно занимание за четири години.
Тя завива към входа на бензиностанция, последната преди границата.
– Какво ще кажеш за Бирмингам? В това място витаят толкова духове, че и по два на месец да убиваш, пак ще имаш достатъчно и за магистратурата.
– Да, но това означава да уча в шибания Бирмингам – казвам аз и тя ми хвърля остър поглед.
Промърморвам някакво извинение. Може и да е най-либералната майка, която оставя сина си тийнейджър да ходи по нощите на лов за духове-убийци, но все пак никак не ѝ харесва да чува псувни от устата ми.
Тя спира до една колонка на бензиностанцията и поема дълбоко въздух.
– Отмъстил си за него петкратно, нали ти е ясно?
Преди да мога да кажа, че, не, не съм, тя излиза и затваря вратата.
Глава трета
Гледката се сменя рязко, като пресичаме границата с Канада, и сега гледам през прозореца към километри хълмист терен, обрасъл с гори. Майка ми казва, че това се нарича „бореална гора“ или нещо като тайга. Наскоро, откакто започнахме да се местим супер често, тя разви някакво хоби да проучва ожесточено всяко ново място, където отиваме. Казва, че така се чувства все едно сме на почивка – да знае кои са хубавите ресторанти и интересните места, които иска да посети, като пристигнем. Мисля, че това ѝ създава поне малко усещане за дом.
Пуснала е Тибалт от клетката и той стърчи на рамото ѝ като папагал, увил опашка около врата ѝ. Не си прави труда да ми обръща някакво внимание. Той е наполовина сиамец и притежава типичната черта на тази порода – да си избере един човек, когото да обожава, и да тегли майната на всички останали. Не че ми пука. На мен ми харесва, когато съска и замахва с лапа към мен, а и единственото, с което ми е полезен, е, че от време на време усеща духовете преди мен.
Майка ми се взира в облаците и си тананика някаква несъществуваща мелодия. Усмивката ѝ е същата като на котката.
– Май си в добро настроение – казвам. – Не ти ли изтръпна задникът вече?
– От часове е изтръпнал – отговаря тя. – Но имам чувството, че Тъндър Бей ще ми хареса. А и като гледам тези облаци, явно ще поостанем там.
Вдигам поглед. Облаците са огромни и чисто бели. И висят неподвижно в небето, докато караме под тях. Отвън е мъртвешка тишина. Гледам ги, без да мигам, докато очите ми започват да дращят. Не помръдват и не сменят формата си по никакъв начин.
– Караме под неподвижни облаци – прошепва майка ми. – Нещата ще се проточат повече, отколкото очакваш.
Ще ми се да ѝ кажа, че това са суеверия, че облаци, които не се движат, не значат нищо, а и освен това, ако ги гледаме достатъчно дълго време, все ще се раздвижат, но това би прозвучало лицемерно от моята уста – все пак съм човекът, който ѝ дава да почиства ножа му със сол под лунна светлина.
По някаква причина ме хваща морска болест от тези заседнали облаци, затова пак обръщам поглед към гората – одеяло от иглолистни дървета в зелени, кафяви и ръждиви цветове, тук-таме пресечено от стволовете на бели брези, които стърчат като оголени кости. Обикновено съм в по-добро настроение по време на такива пътувания. Вълнувам се за новото място, за новия призрак, който ще преследвам, за новите неща, които ще видя... тези очаквания обикновено занимават мозъка ми със слънчеви мисли, поне докато сме напът. Може би просто съм изморен. Не спя много, а когато спя, обикновено сънувам кошмари. Но не се оплаквам. Имам такива периоди, откакто започнах да работя с камата. Рисковете на професията, предполагам: подсъзнанието ми освобождава всичкия страх, който би трябвало да изпитвам, когато отивам на места, където има призраци-убийци. И все пак трябва да се опитам да си почина малко. Кошмарите са особено гадни в нощта след като ловът е завършил успешно, а откакто отстраних Стопаджията, не спират.