– Още работи, дето не ти трябват.
– Мама иска да се представям добре – отговаря Анна.
Това е гласът, който познавам, но с малко по-изразен фински акцент. Тя се обръща. Не я виждам, но съм сигурен, че го гледа право в очите.
– Така и ще направиш – той се усмихва.
Има ръбесто лице и здрави зъби. Небръснат е и започва да оплешивява. Носи зализано назад това, което е останало от пясъчнорусата му коса.
– Умно момиче – прошепва той.
Вдига пръст към лицето ѝ. Тя се отдръпва и се затичва нагоре по стълбите, но това не изглежда като бягство, а като непокорство.
„Точно така, моето момиче“ – помислям си аз и после се сещам, че съм в кръга. Чудя се колко от мислите и чувствата ми минават през главата на Томас. Вътре в кръга чувам как роклята на Анна капе и усещам как тя потръпва от ужас при вида на сцената пред нас.
Задържам погледа си върху мъжа: бъдещия доведен баща на Анна. Той се хили нагло, а когато вратата на стаята ѝ на горния етаж се затваря, той бърка под ризата си и вади нещо от бял плат, намачкано на топка. Не мога да разбера какво е, докато не го поднася към носа си. Това е роклята, която тя си е ушила за бала. Роклята, в която е била убита.
„Шибан перверзник“ – мислите на Томас прозвучават в главите ни. Стискам юмруци. Желанието ми да се нахвърля върху мъжа е непреодолимо, макар да знам, че това, което виждам, се е случило преди шестдесет години. Все едно гледам кадри от прожекционен апарат. Не мога да променя нищо.
Прескачаме напред във времето; светлината се променя. Лампите светват и пред очите ни профучават фигури като размазани тъмни петна. Чувам звуци, приглушени разговори и караници. Сетивата ми се напрягат да проследят случващото се.
Една жена стои в дъното на стълбите. Облечена е в черна рокля от груба материя, която сигурно дращи кожата лошо, а косата ѝ е вързана на стегнат кок. Тя гледа към горния етаж и не мога да видя лицето ѝ. Но виждам, че държи в ръка бялата рокля на Анна и я размахва. В другата си ръка стиска броеница.
По-скоро усещам, отколкото чувам, как Томас си поема рязко въздух. Бузите му потрепват – усетил е нещо.
„Сила“ – чувам го да мисли. – „Черна сила.“
Не знам какво има предвид. Нямам и време да се чудя.
– Анна! – изкрещява жената.
Анна се появява на горния етаж до стълбите.
– Да, мама?
Майка ѝ вдига роклята, стисната в юмрука ѝ.
– Какво е това?
Анна изглежда стресната. Хваща се за парапета на стълбите.
– Откъде взе това? Къде го намери?
– Беше в стаята ѝ – това е той, излиза от кухнята. – Чух я да казва, че си шие рокля. Добре, че я намерих.
– Вярно ли е? – пита настоятелно майка ѝ. – Какво значи всичко това?
– Роклята е за бала, мама – казва гневно Анна. – Училищния бал.
– Това?
Майка ѝ разгъва роклята с две ръце.
– Това е за танци?
Размахва я във въздуха.
– Курва! Няма да ходиш на никакви танци! Разглезено момиче. Няма да излизаш от тази къща!
От горния етаж се чува по-тих, по-благ глас. Една жена с маслинова кожа и дълга черна коса на опашка хваща раменете на Анна. Това сигурно е Мария, шивачката, която оставила дъщеря си в Испания – приятелката на Анна.
– Не се ядосвайте, г-жо Корлов – казва бързо Мария. – Аз ѝ помагах. Беше моя идея. Да ушием нещо хубаво.
– Ти – казва г-жа Корлов през зъби. – Ти си виновна. Само пълниш главата на дъщеря ми с твоите испански мръсотии. Тя стана непослушна, откакто ти се появи. Горделива. Няма да те оставя да ѝ мътиш мозъка повече. Махай се от къщата ми!
– Не! – извиква Анна.
Мъжът пристъпва към годеницата си.
– Малвина – казва той. – Не бива да губим квартиранти.
– Мълчи, Елиас – казва остро Малвина.
Започвам да разбирам защо Анна не е можела просто да каже на майка си за намеренията на Елиас.
Сцената се забързва. По-скоро усещам, отколкото виждам, какво точно се случва. Малвина хвърля роклята към Анна и ѝ нарежда да я изгори. Удря я през лицето, когато тя се опитва да я убеди да позволи на Мария да остане. Анна плаче, но само тази Анна от спомена. Истинската Анна сега съска, докато наблюдава, черната ѝ кръв кипи. Ще ми се да можеха да си разменят местата за момент.
Придвижваме се напред във времето, а очите и ушите ми се напрягат да следят сцената, докато Мария се изнася само с един куфар в ръка. Чувам как Анна я пита какво ще прави и я моли да остане някъде наблизо. И тогава всички лампи, освен една, загасват и от прозорците се вижда, че е нощ.