Елиас слиза по стълбите, носейки някаква бяла и чиста дреха – друга рокля на Анна. Гледа Малвина със страхопочитание и ужас. Очевидно е, че не я е виждал в тази светлина преди, а сега вече няма да посмее и дума да обели против нея от чист страх.
Светлина от огън се процежда през дупката в дъските, Малвина хваща ножа и с него бавно натъпква кървавата рокля към дълбините на къщата, докато продължава да шепне напевно. Когато и последната част от плата изчезва вътре, тя натиква целия нож след него. Светлината проблясва и после дъските се затварят. Малвина преглъща и внимателно духа свещите от ляво надясно.
– Сега никога няма да напуснеш къщата ми – прошепва тя.
Краят на заклинанието ни наближава. Лицето на Малвина избледнява като спомен от кошмар, става сиво и съсухрено като дъските, върху които тя уби Анна. Въздухът около нас губи цвета си и усещам как крайниците ни стават пак отделни. Разделяме се, кръгът се разкъсва. Чувам Томас да диша тежко. Чувам и Анна. Не искам да повярвам какво видях току-що. Чувството е нереално. Не мога да разбера как Малвина я е убила.
– Как е могла? – казва тихо Кармел и всички се поглеждаме един друг. – Беше ужасно. Никога повече не искам да виждам нищо такова.
Тя клати глава.
– Как е могла? Това е дъщеря ѝ.
Поглеждам Анна, все още покрита с кръв и черни вени. Тъмните сълзи са засъхнали по лицето ѝ; твърде изтощена е, за да плаче.
– Знаела ли е какво ще се случи? – питам Томас. – Разбирала ли е в какво я превръща?
– Не мисля. Или поне не точно. Когато призоваваш демон, не може да прецениш как точно ще се развият нещата. Просто казваш желанието си, а той решава как да го изпълни.
– Не ме интересува дали е знаела какво точно прави – изръмжава Кармел. – Беше отвратително. Беше ужасно.
Има капчици пот по челата на всички ни. Уил не е казал и дума. И четиримата изглеждаме като че ли сме изкарали дванайсет рунда с боксьор в тежка категория.
– Какво ще правим? – пита Томас, но не дава вид да може да свърши каквото и да било в момента.
Сигурно ще спи цяла седмица. Обръщам се и ставам. Имам нужда да си прочистя главата.
– Кас! Внимавай!
Кармел извиква зад мен, но не достатъчно навреме. Някой ме блъска в гръб и в същия момент усещам как една много добре позната тежест напуска задния ми джоб. Когато се обръщам, виждам Уил, изправен пред Анна. Моята кама е в ръката му.
– Уил – изкрещява Томас.
Но Уил вади камата от ножницата и замахва в широк полукръг, което кара Томас да залегне и да се отмести от пътя му.
– Така го правиш ти, нали? – пита Уил с подивял глас.
Поглежда острието и премигва бързо няколко пъти.
– Сега е слаба; може да го направим – казва той почти на себе си.
– Уил, недей – казва Кармел.
– Защо не? Нали за това дойдохме!
Кармел ме поглежда безпомощно. Това е причината да дойдем. Но след всичко, което видяхме, и сега, като гледам как Анна лежи там, аз не мога да го направя.
– Дай ми ножа – казвам спокойно.
– Тя уби Майк – казва Уил. – Тя уби Майк.
Поглеждам Анна. Черните ѝ очи са широко отворени и се взират в пода, макар че не знам дали виждат нещо. Облегнала се е на една страна, твърде слаба е, за да стои права. Ръцете ѝ, които от личен опит знам, че могат да трошат магмени скали, се тресат само от усилието да задържат тялото ѝ да не падне върху дъските на пода. Успяхме да превърнем това чудовище в жалка черупка и ако някога е имало безопасен момент, за да я убием, то той е сега.
А и Уил е прав. Тя уби Майк. Убила е десетки други хора. И пак ще го направи.
– Ти уби Майк – изсъсква Уил и започва да плаче. – Ти уби най-добрия ми приятел.
И тогава замахва, вдига ръка, за да я прониже. Реагирам, без да мисля.
Хвърлям се напред и хващам ръката му отдолу, като спирам замаха, който се цели в гърба ѝ; вместо това той одрасква кожата отстрани на ребрата ѝ. Анна издава лек вик и се опитва да изпълзи встрани. Гласовете на Кармел и Томас звучат в ушите ми, викат и на двама ни да спрем, но ние продължаваме да се боричкаме.
С оголени зъби Уил се опитва да я намушка отново, като махва с камата във въздуха. Едва успявам да го ударя с лакът в брадичката. Той се изтъркулва няколко стъпки настрани и когато се хвърля отново, го посрещам с юмрук в лицето, не твърде силно, но достатъчно, за да го накарам да се замисли.
Той избърсва уста с опакото на ръката си. Не опитва да ме атакува отново. Гледа ту Анна, ту мен и разбира, че няма да му позволя да мине.