– Ако не съм в къщата – казва Анна, – повикай ме. Ще съм наблизо.
Мисълта тя да се разхожда из Тъндър Бей не ме изпълва с възторг. Не знам на какво е способна и недоверчивата ми страна започва да нашепва, че може би ме баламосва. Но няма какво да направя по въпроса в този момент.
– Това брои ли се за победа? – пита Томас, докато вървим към колите.
– Ти ми кажи – отговарям.
Но не се чувствам победител – никакъв шанс. Камата ми я няма. Анна е на свобода. А единственото нещо, което знам с разума и сърцето си, е, че всичко това далеч не е приключило. Вече чувствам някаква празнота, не само в задния си джоб, а и навсякъде наоколо. Чувствам се слаб, сякаш кръвта ми изтича през хиляди малки ранички. Този скапан гъз ми взе ножа!
– Не знаех, че говориш фински, Томас – казва Кармел, докато ходи до него.
Той се ухилва криво.
– Не говоря. Просто Кас ни е уредил със супер яко заклинание. Нали ще ме свържеш с доставчика ти?
– Ще ви запозная някой път – чувам се да казвам.
Но не сега. Гидиън е последният човек, с когото ми се говори точно след като съм загубил камата. Тъпанчетата ми ще се спукат, като почне да ми крещи. Камата. Наследството от баща ми. Трябва да си я върна, и то скоро.
Камата я няма. Загубил си я. Къде е?
Сграбчил ме е за гърлото и не мога нищо да отговоря, блъска главата ми във възглавницата.
– Глупак, глупак, ГЛУПАК!
Събуждам се седнал в леглото и размахващ неадекватно ръце, свити в юмруци, като детски робот на батерии. Стаята е празна. Разбира се, че е; не ставай глупак. Тази дума ме връща към съня ми. Не съм се разбудил напълно. Споменът от ръцете му, стискащи гърлото ми, е толкова ярък. Все още не мога да говоря.
Всичко ми се е свило, не само гърлото, но и дробовете. Поемам дълбоко въздух, а като издишам, е на пресекулки, почти като ридание. Усещам празнини в тялото си, там, където би трябвало да усещам тежестта на камата. Сърцето ми блъска в гърдите.
Баща ми ли беше това? Тази мисъл ме връща десет години назад и една детска вина започва да надува сърцето ми като балон. Но не. Не може да е бил той. Нещото в съня ми имаше креолски или карибски акцент, а баща ми е отраснал в Чикаго, Илинойс, където говорят чисто. Било е просто кошмар като всички други и поне този път ми е ясно защо е дошъл. Не е нужно да си експерт по Фройд, за да разбереш, че се обвинявам за това, че изгубих камата на баща ми.
Тибалт скача в скута ми. В оскъдната лунна светлина виждам само зелените очертания на ирисите му. Слага лапа на гърдите ми.
– Да-а-а – казвам.
Звукът от гласа ми в тъмнината е дрезгав и неочаквано силен. Но отпраща съня. А той беше толкова истински. Все още усещам острия, горчив дъх на нещо като пушек.
– Мяу – казва Тибалт.
– Толкова сън му се полага на Тезеус Касио за тази вечер – съгласявам се.
Отмествам го от себе си и тръгвам към долния етаж. Слагам вода за кафе и паркирам задника си на кухненската маса. Майка ми е приготвила буркана със сол за камата, заедно с чисти парцали и масла, за да го изтърка, да го изплакне и да го направи като нов. Усещам го някъде там. В ръцете на човек, който никога не бива да го докосва. Започва да ми се иска да го убия този Уил Розенбърг.
Майка ми слиза след около четири часа. Все още седя на масата и се взирам в буркана, докато светлината на деня лека-полека изпълва кухнята. Един-два пъти главата ми клюмна, но вече съм изпил цяла кана кафе и съм добре. Майка ми е със синия си халат и изглежда сънена. Това ми действа някак успокояващо. Дори когато тя поглежда празния буркан и само слага капачката обратно. Защо винаги, като видиш майка си, ти става някак уютно, все едно си до камината и гледаш „Мъпет шоуто“ по телевизията?
– Открадна ми котката – казва тя и си налива кафе.
Тибалт сигурно усеща неспокойствието ми напоследък, защото постоянно се увива в краката ми – нещо, което обикновено прави само с майка ми.
– Ето, вземи си го – казвам и го вдигам, когато тя идва до масата.
Той не спира да съска, докато тя не го слага в скута си.
– Нищо интересно снощи, а? – казва тя и кимва към празния буркан.
– Не точно. Случиха се интересни неща. В две посоки.
Тя седи и ме слуша, докато си изливам душата. Разказвам ѝ всичко, което видяхме, което разбрахме за Анна, как развалих проклятието и как я освободих. Завършвам с най-срамното за мен: че загубих камата на баща ми. Не мога да я погледна в очите, когато ѝ казвам последното. Тя с усилие контролира реакцията си. Не знам дали това значи, че тя самата е разстроена, или че осъзнава какво значи тази загуба за мен.