– Битката приключи. Аз спечелих. Ти ми помогна да спечеля. Вече не съм разделена на две половини. Знам, че на теб ти се струва чудовищно. Но аз се чувствам... силна. Чувствам се спокойна. В безопасност. Сигурно не можеш да ме разбереш.
Всъщност е доста лесно за разбиране. За човек, убит по нейния начин, да се чувстваш в безопасност сигурно е топ приоритет.
– Разбирам – казвам меко. – Държиш се за силата. Тя ти дава увереност. Както правя и аз. Когато вървя през някое свърталище на духове с камата си в ръка, се чувствам силен. Недосегаем. Опияняващо е. Не знам дали повечето хора някога усещат нещо подобно.
Пристъпвам от крак на крак.
– И после срещнах теб и всичко отиде на боклука.
Тя се смее.
– Появих се голям и лош, а ти ме използва като топка за хандбал – ухилвам се. – Много мъжествен се чувствам в твое присъствие, няма що.
И тя се ухилва.
– Накара мен да се чувствам голяма и лоша – усмивката ѝ изчезва. – Днес не го носиш. Ножа. Винаги усещам, когато е наблизо.
– Не. Уил го взе. Но ще си го върна. Беше на баща ми; няма да го оставя в чужди ръце – замислям се. – Как го усещаш? Какво усещаш?
– Когато те видях за пръв път, не знаех какво е. Беше нещо в ушите ми, нещо в стомаха ми, като жужене, все едно някой да си тананика някаква мелодия. Беше силно. И макар че знаех, че има за цел да ме убие, някак си ме привлече. А когато приятелят ти ме поряза...
– Той не ми е приятел – казвам през зъби. – Не точно.
– Усещах, че някак си изтичам в него. Че отивам, накъдето то ме изпраща. Но нещо не беше наред. Камата има собствена воля. И иска да бъде в ръката ти.
– Значи нямаше да те убие – казвам с облекчение.
Не искам Уил да може да убива с камата ми. Не ме интересува колко детинско звучи. Това е моята кама. Анна се извръща, мисли.
– Напротив. Можеше да ме убие – казва сериозно тя. – Защото камата не е свързана само с теб. А и с нещо друго. С някаква мрачна сила. Докато кървях, усетих нещо във въздуха. Напомни ми малко за лулата на Елиас.
Не знам откъде идва силата на камата, а Гидиън така и не ми е казвал, ако изобщо знае. Но ако идва от някакво мрачно място, така да бъде. Нали я ползвам за нещо добро. Колкото до миризмата на лулата на Елиас...
– Сигурно просто е било асоциация с нещо, което те плаши, след като си гледала как умираш – казвам нежно. – Сещаш ли се, като да сънуваш зомбита, след като си гледала „Земята на мъртвите“.
– „Земята на мъртвите“? Ти това ли сънуваш? – пита ме тя. – Момче, което убива призраци?
– Не. Аз сънувам пингвини, които строят мостове. Не ме питай защо.
Тя се усмихва и прибира косата си зад ухото. Когато го прави, усещам подръпване някъде дълбоко в гръдния си кош. Какво правя? За какво дойдох тук? Едва си спомням.
Някъде в къщата се затръшва врата. Анна подскача. Не мисля, че досега съм я виждал да се стряска. Косата ѝ се надига и започва да се гърчи. Тя е като котка с извит гръб и бухнала опашка, готова за скок.
– Какво беше това? – питам аз.
Тя клати глава. Не мога да преценя дали е изплашена, или засрамена. Може би и двете.
– Помниш ли какво ти показах в мазето? – пита тя.
– Купчините трупове? Не, май съм забравил. Ти шегуваш ли се?
Тя се засмива нервно, звънливо и малко престорено.
– Те са все още тук – прошепва тя.
Стомахът ми използва възможността да се преобърне, а краката ми отстъпват без мое разрешение. Картините с всички тези трупове са все още ярки в съзнанието ми. Мога да помириша мътната вода и разложението. Мисълта, че сега се разхождат на воля из къщата – което тя намеква – не ме радва много.
– Май сега те ме преследват – казва тихо тя. – Затова излязох навън. Не че ме плашат – добавя бързо. – Но не мога да ги гледам.
Тя прави пауза и кръстосва ръце, разтрива раменете си.
– Знам какво си мислиш.
„Така ли? Защото аз самият не знам.“
– Трябва да си стоя тук при тях. Все пак вината е моя.
Звучи потисната. Не търси успокоение от мен. Очите ѝ са фиксирани в дъските на пода.
– Ще ми се да можех да им кажа, че искам да не се беше случвало.
– Би ли имало значение? – питам тихо. – Щеше ли да има значение за теб, ако Малвина ти каже, че съжалява?
Анна клати глава.
– Разбира се, че не. Това беше глупаво от моя страна.
Поглежда вдясно, само за секунда, но знам, че гледа отчупената дъска, откъдето извадихме роклята ѝ снощи. Изглежда сякаш почти се страхува от този процеп в дъските. Може би трябва да повикам Томас да запечата дупката, или каквото там се прави.
Ръката ми потрепва. Събирам цялата си смелост и докосвам рамото ѝ.