Глава осемнадесета
Гледката пред мен е като от новинарска емисия на без звук. На покривите на полицейските коли се въртят червени буркани и проблясват бели светкавици, но не се чуват сирени. Служителите на реда се разхождат наоколо в типичните черни униформи, главите им са наведени, а лицата им мрачни. Опитват се да изглеждат спокойни, сякаш такива неща се случват всеки ден, но някои от тях имат вид, сякаш им се ще да прескочат до близките храсти и да си изповръщат поничките. Други пък закриват с телата си гледката от нахалните обективи на телевизионните камери. А някъде в средата на всичко това лежи едно тяло с откъснати крайници.
Ще ми се да можех да погледна отблизо, ще ми се да държах фалшива прескарта в жабката или няколко ченгета в джоба си, но нямам кинти за такива неща. В момента просто се надигам на пръсти в края на мелето от репортери, зад жълтите ограничителни ленти.
Не искам да повярвам, че това е работа на Анна. Това би означавало, че смъртта на този човек ще тежи на моите плещи. Не искам да го повярвам и защото това ще значи, че тя не може да бъде излекувана, че няма изкупление за нея.
Пред погледите на тълпата полицаите прекосяват парка с някаква носилка. Върху нея има черен найлонов чувал, който би следвало да има формата на човешко тяло, но вместо това изглежда като натъпкан със стикове за хокей. Представям си, че са се опитали да съберат тялото, доколкото им е било възможно. Когато слизат от бордюра, съдържанието на чувала се размества и виждам как един от крайниците се изсипва от носилката и увисва в черния найлон – очевидно отделен от останалото тяло. В тълпата се разнасят приглушени звуци на шок и отвращение. Разбутвам хората наоколо и си проправям път към колата.
Паркирам пред къщата ѝ. Тя е изненадана да ме види. Бях вече тук само преди по-малко от час. Когато тръгвам към нея, не знам дали звукът идва от хрускането на краката ми по чакъла, или от скърцането на зъбите ми. Изражението на Анна се сменя от приятна изненада към притеснение.
– Кас? Какво се е случило?
– Ти ми кажи – с изненада откривам колко съм бесен. – Къде беше снощи?
– За какво говориш?
Ще ми се да успее да ме убеди. Но ще ѝ се наложи да бъде много убедителна.
– Просто ми кажи къде беше. Какво прави?
– Нищо – казва тя. – Разхождах се около къщата. Изпробвах силата си. И...
Тя спира.
– И какво още, Анна – настоявам аз.
Изражението ѝ става по-сурово.
– Крих се в спалнята. След като разбрах, че духовете още са в къщата.
В очите ѝ има неприязън. Сякаш казват: „Ето, доволен ли си?“.
– Сигурна ли си, че не си ходила по-далеч? Сигурна ли си, че не си отишла да разгледаш малко Тъндър Бей, да се поразходиш в парка например и, де да знам, да откъснеш крайниците на някого, докато си прави сутрешния крос?
Тя ме гледа все едно съм ѝ ударил шамар и това кара гнева да оттече през обувките ми. Отварям уста и се опитвам да изплюя глътнатия си език, но как да обясня защо съм толкова ядосан? Как да я накарам да ми даде по-добро алиби?
– Не мога да повярвам, че ме обвиняваш.
– Не мога да повярвам, че не можеш да повярваш – връщам топката аз.
Не знам защо съм толкова агресивен с нея. Не знам защо не мога да се овладея.
– Хайде стига. Не всеки ден стават такива касапници в тоя град. И точно в нощта след като съм освободил най-силния и опасен призрак в западното полукълбо, се появява жертва без ръце и крака. Ужасно съвпадение, не мислиш ли?
– Но това е съвпадение – настоява тя.
Нежните ѝ ръце са свити в юмручета.
– Не помниш ли какво видяхме по-рано днес? – размахвам ръце към къщата. – Късането на крайници е твоя запазена марка.
– Запазена марка?
Клатя глава.
– Не разбираш ли какво значи това? Не разбираш ли какво ще трябва да направя, ако продължаваш да убиваш?
Когато тя не отговаря, езикът ми сам продължава изтрещелия ми монолог.
– Имам пълното право да ти търся сметка – изкрещявам аз. – Не знам какви филми сте гледали през 50-те, но аз не вярвам в такива съвпадения.
В мига, в който го казвам, вече знам, че не биваше. Беше глупаво и злобно от моя страна и тя усети това. Погледът ѝ издава, че е шокирана и наранена; не знам дали нечий поглед ме е карал да се чувствам толкова зле досега. И все пак не мога да събера сили за извинение. Мисълта, че може тя да го е убила, ме спира.
– Не съм била аз. Как може да си го мислиш? И без това се чудя как да понеса това, което вече направих!
Никой от двама ни не казва нищо. Дори не помръдваме. Анна е бясна и едва сдържа сълзите си. Докато се гледаме един друг, нещо вътре в мен се опитва да дойде на мястото си. Усещам го в съзнанието и в сърцето си като парче от пъзел, което знаеш, че трябва да бъде поставено на определено място, и го въртиш във всички възможни посоки, и се опитваш някак си да го натикаш. И изведнъж, просто ей така, то пасва. И прави картината толкова завършена, че се чудиш какво е било без него само секунди преди това.