– Съжалявам – чувам се да прошепвам. – Просто... не знам какво става.
Очите ѝ омекват и упоритите сълзи започват да отстъпват. От начина, по-който е застанала, от начина, по който диша, знам, че иска да се приближи. Нещо ново изпълва въздуха помежду ни, ние осъзнаваме това и никой не смее да го вдиша. Не мога да повярвам. Никога не съм бил такъв.
– Ти ме спаси, нали го знаеш – казва Анна най-накрая. – Ти ме освободи. Но само защото съм свободна, това не значи, че мога да имам нещата, които...
Тя спира. Иска да каже повече. Знам, че иска. Но както знам, че иска, така знам и че няма да го направи. Виждам, че се опитва да разсее желанието си да се приближи. Едно спокойствие я покрива като одеяло. Покрива тъгата и заглушава всякакви желания за нещо различно. Хиляди аргументи се трупат в гърлото ми, но ги държа зад стиснатите си зъби. Не сме деца, нито аз, нито тя. Не вярваме в приказките. А и да вярвахме, коя точно щеше да бъде нашата? Принцът и Спящата красавица? Аз режа главите на призраци, а Анна къса крайници, троши кости като разпалки. По-скоро сме като ловеца на мъртвите и феята на смъртта. Знам това. Но все пак трябва да ѝ кажа:
– Не е честно.
Устата на Анна се извива в усмивка. Би трябвало да е горчива, да е изпълнена с присмех над собствената ѝ съдба. Но не е.
– Знаеш какво си, нали? – пита ме тя. – Ти си моето спасение. Моят начин да изкупя вината си. Да платя за всичко, което направих.
Когато разбирам какво иска от мен, сякаш някой ме рита в корема. Не съм изненадан, че няма намерение да ходи по срещи и разходки из поляните с лалета, но не съм си представял, че след всичко това ще иска да бъде отпратена от този свят.
– Анна – казвам. – Не искай от мен да го направя.
Тя не отговаря.
– За какво беше всичко това? За какво се борих? За какво направихме заклинанието? Ако накрая ти ще...
– Върни си ножа – отговаря тя и се стопява във въздуха пред очите ми, отива обратно в един свят, където не мога да я последвам.
Глава деветнадесета
Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.
Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам, че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.
Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?
Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.
Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.
Облягам се на шкафчето до неговото, докато той тъпче книгите си вътре. Отбягва погледа ми. Нещо го мъчи. А дрехите му са значително по-малко намачкани от обикновеното. И изглеждат прани. И цветовете си пасват. Дава най-доброто от себе си за Кармел.