– Това гел ли е в косата ти? – дразня го аз.
– Как може да се правиш, че нищо не е станало? Не гледаш ли новините?
– За какво говориш? – решавам да се преструвам на невинен, или неразбрал, или и двете.
– Новините – изсъсква той. Снижава глас. – Човекът в парка. С откъснатите крайници.
Оглежда се наоколо, но никой не му обръща внимание, както обикновено.
– Мислиш, че е била Анна? – питам аз.
– А ти не мислиш ли? – казва глас до ухото ми.
Завъртам се. Кармел е точно до рамото ми. Застава до Томас и разбирам от начина, по който ме гледат, че явно вече са обсъждали темата надълго и нашироко. Чувствам се под обсада и леко обиден. Защо говорят зад гърба ми? Държа се като кисело дете и това още повече ме ядосва.
Кармел избухва.
– Не може да отречеш, че е невероятно съвпадение.
– Не го отричам. Но е съвпадение. Не е била тя.
– Откъде знаеш? – питат ме в един глас, колко сладко.
– Хей, Кармел.
Разговорът ни е прекъснат рязко от Кейти, която се приближава с групичка момичета. Няколко от тях не познавам, но две-три са в класа ми. Една от тях, чернокосо миньонче с чуплива коса и лунички, ми се усмихва. Всички напълно игнорират Томас.
– Здрасти, Кейти – отговаря хладно Кармел. – Как е?
– Да разчитаме ли, че ще помагаш за Зимния бал? Или да се оправяме сами със Сара, Нат и Кейси?
– Какво искаш да кажеш с това „да помагам“? Нали аз съм главен организатор.
Кармел оглежда учудено останалите момичета.
– Да, ама – казва Кейти, като гледа към мен, – това беше преди да станеш твърде заета.
Предполагам, че и на Томас му се иска да се разкараме. На мен със сигурност. По-неудобно ми е и от това да говорим за Анна. Но Кармел си е сила и не би оставила да не се съобразяват с нея.
– О, Кейти, какво сега, заговор ли си ми организирала?
Кейти премигва.
– Какво? За какво говориш? Само питам.
– Ами, спокойно тогава. До бала има три месеца. Ще се видим в неделя.
Кармел се обръща леко настрана, като по-този начин реално показва, че разговорът е приключил. Кейти се усмихва засрамено. Плямпа някакви глупости още известно време и даже прави комплимент на Кармел за пуловера ѝ, а после си тръгва с подвита опашка.
– И искам всяка от вас да дойде с по две идеи откъде да съберем пари! – извиква след тях Кармел.
Обръща се към нас и свива рамене в извинение.
– Уау! – Томас поема дълбоко дъх. – Момичетата са такива кучки.
Очите на Кармел се разширяват; после се ухилва.
– Разбира се, че сме. Но не оставяй това да те разсейва – поглежда към мен. – Кажи ни какво става. Откъде знаеш, че не Анна е убила този в парка?
Сега пък ми се иска Кейти да беше поостанала.
– Знам – отговарям аз. – Ходих да я видя.
Двамата си разменят лукави погледи. Смятат, че тя ме прави на глупак. Може би е така, защото съвпадението наистина е невероятно. Но пък се занимавам с призраци цял живот. Трябва да ми имат малко повече доверие.
– Как може да си сигурен? – пита Томас. – И може ли изобщо да поемем този риск? Знам, че това, което ѝ се е случило, е ужасно, но и тя е направила ужасни неща и може би просто трябва да я пратим... където там ги пращаш. Може би така е най-добре за всички.
Леко съм впечатлен от начина, по който се изказа Томас, дори да не съм съгласен. Но явно му става неудобно. Започва да пристъпва от крак на крак и да побутва черните рамки на очилата нагоре по носа си.
– Не – отговарям равнодушно.
– Кас... – Кармел поема инициативата. – Няма как да знаеш дали тя няма да нарани някого. Тя убива хора от петдесет години насам. Не е нейна вината. Но сигурно не е толкова лесно да спреш изведнъж.
Говорят за нея, сякаш е вълк, който е опитал кокоша кръв.
– Не – повтарям отново.
– Кас.
– Не. Разбирам вашите подозрения и аргументи. Но Анна не заслужава да бъде мъртва. И ако забия ножа си в корема ѝ... – повдига ми се само като го казвам, – не знам къде ще я изпратя.
– Ако успеем да ти докажем...
Сега вече заемам отбранителна позиция.
– Стойте далеч от нея. Тя е моя работа.
– Твоя работа? – Кармел губи търпение. – Не беше само твоя работа, когато имаше нужда от помощ. Не само ти беше в опасност онази нощ в къщата. Нямаш право да ни държиш настрана след всичко това.
– Знам – казвам аз и въздъхвам.
Не знам как да им обясня. Ще ми се да си бяхме по-близки, да бяхме приятели от повече време, за да знаят какво се опитвам да кажа, без да има нужда да го казвам. Или поне ми се иска Томас да можеше да прочете мислите ми в този момент. А може би точно това прави той, защото слага ръка на рамото на Кармел и ѝ прошепва, че трябва да ми дадат малко време. Тя го поглежда, сякаш е откачил, но дава леко заден ход.