– С всеки призрак ли се държиш така? – пита ме той.
Взирам се в шкафчето зад него.
– За какво говориш?
Тези негови знаещи очи ровят в тайните ми.
– Не знам – казва той след малко. – Винаги ли се държиш така... покровителствено?
Най-после го поглеждам в очите. Признанието е на езика ми, свива гърлото ми, дори сред десетките ученици, които се блъскат из коридорите, бързащи за трети час. Чувам части от разговорите им, докато минават край мен. Звучат толкова нормално и ми хрумва, че никога не съм имал такива разговори. Да се оплаквам от учители или да се чудя къде да излизам в петък вечер. Кой има време за това? Ще ми се да можех да си говоря такива неща с Кармел и Томас. Ще ми се да си организираме някое парти или да вземем някой филм и да се чудим при кого да отидем да го гледаме.
– Ако искаш, ще ни кажеш после – казва Томас.
Той разбира. И това ме радва.
– Дай сега да мислим как да ти вземем камата обратно – предлага той.
Кимам вяло. Как го казваше баща ми? От тигана право в огъня. Той обичаше да се надсмива над живота си, изпълнен с капани.
– Някой виждал ли е Уил? – питам аз.
– Звъняхме му няколко пъти, но не вдига – отговаря Кармел.
– Ще трябва да бъда твърд с него – казвам със съжаление. – Харесвам го и знам, че не му е леко. Но не може да задържи ножа на баща ми. Няма как да стане.
Звънецът бие за трети час. Коридорите се изпразват и без да забележим, изведнъж гласовете ни започват да кънтят. Не можем просто да си стоим тук; рано или късно трябва да влезем в час. Но изобщо не ми се учи.
– Искате ли да се чупим? – казва Томас, сякаш отново ми чете мислите, или пък просто се държи като нормален тийнейджър с добри идеи.
– Определено. Ти, Кармел?
Тя свива рамене и подръпва кремавия пуловер върху оголеното си рамо.
– Аз имам алгебра, ама на кого му пука? А и досега не съм пропускала нито един час.
– Супер. Да отидем да хапнем нещо.
– Суши? – предлага Томас.
– Пица – казваме в един глас с Кармел и той се ухилва.
Като тръгваме по коридора, чувствам леко облекчение. След по-малко от минута ще сме вън от училище, ще излезем на хладния ноемврийски въздух и съм готов да покажа среден пръст на всеки, който се опита да ни спре.
Тогава някой ме потупва по рамото.
– Хей.
Когато се обръщам, единственото, което виждам, е юмрукът, който приближава лицето ми, а малко след това усещам тъпата болка, която получаваш, когато някой те удари право в носа. Всичко избухва в милиарди цветове. Превивам се и затварям очи. По устните ми потича топла лепкава течност. Тече ми кръв от носа.
– Уил, какво правиш? – чувам Кармел да крещи.
После и Томас се присъединява към нея, а Чейс започва да ръмжи. Чувам звуци от боричкане.
– Не го защитавай – казва Уил. – Не гледа ли новините? Заради него още един човек е мъртъв.
Отварям очи. Уил ме гледа с див поглед през рамото на Томас. Чейс се готви да ми се нахвърли, с щръкналата си руса коса и с впитата си тениската, сърбят го ръцете да цапардоса Томас веднага щом шефът му даде команда.
– Не е била тя.
Подсмръквам и кръвта се стича по гърлото ми. Солена е и има металически вкус. Обърсвам носа с опакото на ръката си и това оставя яркочервена следа.
– Не е била тя ли? – казва Уил подигравателно. – Не чу ли какво казват свидетелите? Чули са вой и ръмжене, но от човешко гърло. Казват, че чули глас да говори, но не звучал като човешки. Казват, че тялото е разкъсано на шест парчета. Да ти звучи познато?
– Звучи ми много познато – озъбвам се аз. – Като всеки маниак-убиец.
Само че не е така. А това за гласът, който говори без да звучи човешки, кара косата ми да настръхне.
– Ти сляп ли си? – казва той. – Ти си виновен за всичко. За всичко, което се случи, откакто дойде тук. Майк, а сега и този нещастник в парка.
Той млъква, бърка в якето си и вади ножа ми. Насочва го към мен обвинително.
– Свърши си работата!
Той идиот ли е? Сигурно е откачил да го вади така насред училище. Ще го конфискуват и той ще трябва да ходи при педагогически съветник всяка седмица, или направо ще го изключат, а аз ще трябва да разбивам кой знае какви ключалки, за да си го взема обратно.
– Дай ми го – казвам.
Звуча странно; носът ми е спрял да кърви, но усещам съсирека. Ако си поема дъх през него нормално, ще го вдишам и пак ще започне да кърви.
– Защо? – пита Уил. – Ти нямаш намерение да го ползваш. Така че може би аз ще го направя.