От тона на гласа му ми става ясно, че вече няколко пъти е казал името ми и не е получил отговор.
– Трябва да се махаме!
Краката ми са пуснали корени в пода. Не мисля, че мога да помръдна, но в следващия момент той ме хваща през кръста и ме дърпа вън от стаята. Чак когато той загася лампата и сцената пред мен изчезва, аз се отърсвам от него и започвам да бягам.
Глава двадесета
Какво ще правим?
Томас не спира да ми задава този въпрос. Кармел звъня два пъти, но аз не вдигам. Какво ще правим? Нямам представа. Просто си седя тихо на мястото до шофьора, докато Томас кара без посока. Сигурно това е да изпаднеш в кататония. През главата ми не минават панически мисли. Не правя планове и не се опитвам да преценя ситуацията. Просто един тих ритмичен рефрен. „Онова нещо е тук. Онова нещо е тук.“
С едното си ухо долавям гласа на Томас. Той говори по телефона и обяснява какво сме открили. Сигурно говори с Кармел. Сигурно се е отказала да ми звъни и се е обадила на него, знаейки, че той ще вдигне.
– Не знам – казва той. – Мисля, че откачи. Май го загубихме.
Мускулите на лицето ми потръпват, все едно искат да реагират и да се справят с предизвикателството, но са безсилни, сякаш излизам от упойка след час при зъболекар. Мислите се процеждат през мозъка ми бавно. Уил и Чейс са мъртви. Онова нещо, което е изяло баща ми. Томас кара без посока.
Мислите ми нямат връзка една с друга. Никоя от тях не е особено проникновена. Но поне не ме е страх. После притокът се засилва, а Томас крещи името ми и ме удря по ръката, с което реално отприщва отново всичко.
– Закарай ме при Анна – казвам аз.
Той изглежда облекчен. Поне казах нещо. Поне взех някакво решение, дадох някаква команда.
– Ще го направим – чувам го да казва в телефона. – Да. Тръгваме натам сега. Чакай ни там. Не влизай, ако ни няма още!
Той не ме е разбрал. Как да му обясня? Той не знае как е умрял баща ми. Той не разбира смисъла на всичко това – че най-после дойде моментът. Открило ме е точно сега, когато на практика съм беззащитен. А дори не знаех, че ме е търсило. Почти се усмихвам. Съдбата си прави шега с мен.
Минаваме километри, но всичко около мен е размазано. Томас не спира да бълва някакви окуражителни фрази. Спира пред къщата на Анна и излиза. След секунди отваря вратата ми и ме дърпа за ръката.
– Хайде, Кас – казва той.
Поглеждам го печално.
– Готов ли си? – пита ме той. – Какво ще направиш?
Не знам какво да му кажа. Това състояние на шок започва да губи чара си. Искам си мозъка обратно. Не може ли да се отръска като куче от вода и да заработи пак?
Стъпките ни хрускат по студения чакъл. Дъхът ми вдига малки облачета пара. Вдясно от мен облачетата на Томас изскачат много по-начесто, дишането му е нервно.
– Добре ли си? – пита той. – Ужас, никога не бях виждал подобно нещо. Не мога да повярвам, че тя... Това беше...
Той спира и се превива. Спомня си, а ако си спомня твърде добре, ами, тогава сигурно ще повърне. Протягам ръка да го закрепя.
– Може би е по-добре да изчакаме Кармел – казва той.
После ме дърпа назад. Вратата на Анна се е отворила. Тя излиза на верандата, с леки стъпки, като кошута. Поглеждам тънката ѝ рокля. Тя не си е направила труда да се наметне с нещо, въпреки че вятърът сигурно забива в нея безброй остри парченца лед. Нейните голи мъртви рамене не могат да го усетят.
– В теб ли е? – пита тя. – Намери ли го?
– Кое дали е в теб? – прошепва Томас. – За какво говори тя?
Клатя глава в отговор и на двамата и изкачвам стълбите на верандата. Минавам покрай нея и влизам в къщата, а тя идва след мен.
– Кас – казва тя. – Какво има?
Прокарва пръсти по ръката ми.
– Назад, сестро! – изпищява Томас.
Дори я избутва и застава между нас. Вдига пръсти пред нея, събрани в нелеп кръст, но не го виня. Паникьосан е. Аз също.
– Томас – казвам аз. – Не е била тя.
– Какво?
– Не го е направила тя.
Поглеждам го спокойно, за да види, че хватката на шока се отпуска; идвам на себе си.
– И престани с това с пръстите – добавям. – Тя не е вампир, а дори и да беше, не мисля, че твоят кръст щеше да свърши някаква работа.
Той отпуска ръце. Облекчение се разлива по мускулите на лицето му.
– Те са мъртви – казвам на Анна.
– За кого говориш? И защо не ме обвиняваш?
Томас прочиства гърло.
– Ами, той няма да го направи, но аз го правя. Къде беше снощи и тази сутрин?
– Бях тук – отговаря тя. – Винаги съм тук.
Отвън чувам скърцане на спирачки. Кармел е пристигнала.
– Щях да ти повярвам, докато беше затворена в тази къща – контрира Томас. – Но може би сега, когато си на свобода, ходиш къде ли не. И защо не? Защо ти е да стоиш тук, където си била в капан в продължение на петдесет години?