– Той е бил изяден – казва Томас.
– Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.
– Това не значи задължително, че е същото нещо – разсъждава Кармел. – Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?
Не казвам нищо. Не ми се спори за това.
– Така че може би е нещо друго – казва Томас.
– Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.
– Кас – казва той. – Как го знаеш?
Поглеждам го изпод вежди.
– Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.
– Анна – казва внимателно Томас. – Ти никога не си яла човешка плът, нали?
Тя клати глава.
– Никога?
– А и аз щях да се върна там – добавям. – Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.
Поглеждам Анна.
– Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.
– И сега идва за теб – казва Анна замислено.
Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.
– Кошмарите – казвам аз. – Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.
– Какви кошмари? – пита Томас.
– Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.
– Тоест? – пита Кармел.
– Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.
Този глас – сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент – почти креолски, почти карибски.
– Имаше и някакъв мирис – казвам и сбърчвам нос. – Като на сладникав пушек.
– Кас – казва Анна, гласът ѝ е пълен с тревога. – Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?
– Не – казвам аз.
Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ – казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.
Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?
Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.
– Гласът на разума – казва тя. – Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?
Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал Томас и Кармел в страхотевична бъркотия.
– Камата не е в мен – измънквам аз.
– Не започвай с това – казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. – Артур без Екскалибур пак е бил Артур.
– Точно така – приглася ѝ Кармел. – Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея – кима към Анна. – А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг14 и да направим нещо!
Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата – Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел – не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство – при мен е направо седмо – но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?
Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.
Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките ѝ за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението ѝ май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?