Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи – смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен – аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.
– Чакайте – казвам, когато излизаме от колата. – Трябва да се обадя на майка ми.
– Защо направо не отидеш да я доведеш? – казва Томас и ми подава ключовете за колата. – Тя може да помогне. Ще започнем без теб.
– Благодаря – отвръщам и сядам зад волана. – Ще се върна възможно най-скоро.
Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.
– Идвам с теб.
Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса ѝ, но на мен ми се ще тя да каже нещо.
– Заболя ли те, когато Кармел те удари? – казвам, колкото да започна някакъв разговор.
Тя се усмихва.
– Не ставай глупав.
– Справяш ли се, имам предвид в къщата?
Лицето ѝ е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът ѝ е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката ѝ.
– Продължават да ми се явяват – казва бавно тя. – Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.
– Какво чакаш?
Не ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:
– Нямала си избор.
– Това няма значение.
– Как може да няма значение?
– Не знам, обаче няма.
С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.
– Ще ми се това да не трябваше да те наранява – казва тя.
– Така ли?
– Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.
Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.
Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.
– А – казвам. – Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.
Свивам рамене вяло.
– Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.
Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.
– Разбирам – казва тя. – Влез и вземи майка си.
Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата ѝ се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.
– Хей! – казва тя с леко раздразнение. – Не трябва ли да си на училище?
– Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.
Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста ѝ. Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта ѝ. Но трябва да спра да се разсейвам.
– И? – пита тя. – Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?
Поемам дълбоко дъх.
– Случи се нещо.
– Какво?
Тонът ѝ е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.
– Кажи де?
Не знам как да ѝ го кажа. Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.