– Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.
– Мамо, само, моля те, не се панирай.
– Да не се панирам? – Ръцете ѝ вече са на кръста. – Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.
Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.
– Мамо – изстенвам, но вече е твърде късно.
Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана – паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.
– Какво е това? – Тя слага ръка пред устата си. – О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?
Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно ѝ е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.
– Кажи ми какво е станало.
– И аз не знам точно.
– Опитай.
Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато ѝ казвам за тях, дъхът ѝ спира.
– Мислиш, че е същото? – пита тя. – Това, което...
– Знам, че е. Усещам го.
– Но не можеш да бъдеш сигурен.
– Мамо. Знам го.
Опитвам се да ѝ говоря нежно. Устните ѝ са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.
– Ти си бил в тази къща? Къде е камата?
– Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.
Тя не казва нищо. Едната ѝ ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото ѝ.
– Помощта ми – казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, – помощта ми.
Май ѝ дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.
– Добре – казвам нежно. – Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.
Анна ме чака отвън, а Бог знае какво се случва в магазина. Имам чувството, че съм се забавил с часове, но едва ли са минали повече от двадесет минути.
– Стягай си багажа.
– Какво?
– Чу ме. Стягай си багажа. Веднага. Тръгваме си.
Тя ме отмества от пътя си и се втурва по стълбите с предполагаемата цел да се захване да опакова вещите ни. Изстенвам и тръгвам след нея. Няма време за това. Тя трябва да се успокои и да разбере, че не можем да си тръгнем. Може да ми опакова багажа, да ми напъха нещата в кашони. Може да ги натовари на камиона. Но тялото ми няма да тръгне, преди да приключим с този призрак.
– Мамо – казвам аз, като ходя след коланчето на пуловера ѝ, което отново се влачи към спалнята ми. – Ще спреш ли да откачаш? Никъде няма да ходя.
Спирам. Бързината, с която действа, е неподражаема. Всичките ми чорапи вече са вън от чекмеджетата и са подредени на шкафа. Шарените на една страна, едноцветните на друга.
– Тръгваме си – казва тя, без да губи и секунда от това да обръща стаята ми наопаки. – Дори да се наложи да те пребия до безсъзнание и да те влача, пак ще си тръгнем.
– Мамо, седни за малко.
– Не ми казвай да сядам.
Думите излизат в контролиран крясък, крясък, идващ право от дълбините на свития ѝ стомах. Спира и се обляга на полуизпразнените чекмеджета на шкафа ми.
– Това нещо уби съпруга ми.
– Мамо.
– Няма да го оставя да докопа и теб.
Чорапи и боксерки отново започват да хвърчат из въздуха. Ще ми се да не беше започвала от чекмеджето с бельо.
– Трябва да го спра.
– Нека някой друг да го направи – казва остро тя. – Трябваше да ти го кажа по-рано; трябваше да ти кажа, когато баща ти умря, че това не е твой дълг, не е твое рождено право, не е нищо такова. Има и други хора, които могат да го правят.
– Не чак толкова много хора.
Започвам да се ядосвам. Знам, че не това е целта ѝ, но ми се струва, че думите ѝ накърняват паметта на баща ми.
– И няма кой друг да го направи този път.
– Не си длъжен.
– Избирам да го направя! – Вече не мога да контролирам гласа си. – Ако си тръгнем, то ще ни последва. Ако не го убия, то ще продължи да яде хора. Не разбираш ли?
Най-после съм напът да ѝ кажа това, което толкова дълго пазих в тайна.
– Винаги съм чакал този момент. За това се подготвях. Проучвам този призрак, още откакто намерих черния кръст в Батън Руж.
Майка ми тряска чекмеджетата. Бузите ѝ са зачервени, а влажните ѝ очи блестят. Изглежда готова да ме удуши.
– Това нещо го уби – казва тя. – Може да убие и теб.
– Благодаря – вдигам ръце. – Благодаря ти за доверието.