Но разбирам, че се самозалъгвам, когато той се обръща и ме поглежда. Тоест, не мога да кажа дали гледа мен. И как да съм сигурен, че нещо ме зяпа, когато очите му са били зашити.
Зашити са. Няма съмнение. Големи пресичащи се шевове от черен конец минават през клепачите му. И все пак няма и съмнение, че ме вижда. Майка ми говори и от името на двама ни, когато издава един малък скимтящ звук: „О“.
– Пак заповядай – казва той с онзи глас, гласа от кошмарите ми, сякаш дъвче вкоравени нокти.
– Няма за какво да ти благодаря – изсъсквам през зъби.
Той отмята глава. Не ми питайте как, но знам, че се взира в камата ми. Тръгва към нас, невъзмутим.
– Тогава нека аз да ти благодаря – казва той и акцентът си проличава.
„Т“-то му е почти „д“, а „г“-то е почти „х“.
– Какво правиш тук? – питам аз. – Как влезе тук? Как мина през вратата?
– Бях тук от самото начало – казва той.
Има яркобели зъби. Устата му не е по-голяма, отколкото на всеки нормален човек. Как отхапва такива големи парчета човешка плът?
В момента се усмихва, повдигнал брадичка. Ходи тромаво като всички други призраци. Сякаш ставите им са протрити или сухожилията им са изгнили. Чак когато те нападнат, виждаш какво могат. Няма да се оставя да ме заблуди.
– Това е невъзможно – казвам аз. – Няма как да минеш през заклинанието.
Няма как да съм спал в една и съща къща с убиеца на баща ми през цялото това време. Няма как да е бил един етаж над мен, да ме е гледал и да ме е слушал.
– Заклинанията, които държат мъртвите навън, са безполезни, ако мъртвите вече са вътре – казва той. – Влизам и си излизам, когато си поискам. Връщам тук неща, които глупавите момчета губят. И си стоя на тавана и ям котки.
„Стоя си на тавана и ям котки.“ Поглеждам по-внимателно черната змия, която увива около пръстите си. Това е опашката на Тибалт.
– Гад мръсна... изял си котката ми! – изкрещявам аз.
Благодаря ти, Тибалт, че ми направи една последна услуга – този прилив на адреналин. Сега поне съм бесен.
Изведнъж в тишината се разнася звук от тропане, Анна ме е чула да крещя и сега блъска по входната врата и пита дали съм добре. Главата на призрака пред мен се извива като змия с едно неестествено и стряскащо движение.
Майка ми не разбира какво става. Тя не знае, че Анна е отвън, затова се вкопчва в мен, като не е сигурна от какво да се страхува повече.
– Кас, какво е това? – пита тя. – Как ще излезем оттук?
– Не се безпокой, мамо – казвам. – Не се страхувай.
– Момичето, което чакаме, е пред вратата – казва той.
Започва да се тътри към нас. Майка ми и аз слизаме още едно стъпало. Протягам ръка над парапета. Камата проблясва и я вдигам на нивото на очите му.
– Стой далеч от нея.
– Нали за нея дойдохме.
От него идва леко, кухо шумолене, когато се движи, сякаш тялото му е една илюзия и съществуват само дрехите.
– Ние не сме дошли за нищо – казвам през зъби. – Аз дойдох да убия призрак. И смятам да си опитам късмета.
Хвърлям се напред, острието ми разсича въздуха и сребърният връх одрасква копчетата на сакото му.
– Кас, недей! – вика майка ми и ме дърпа назад за едната ръка.
Трябва да престане. Какво си мисли, че съм правил през всичките тези години? Че съм залагал сложни капани за мишки с пружини, дъски и колелца? Тази работа се върши в пряк сблъсък. Това знам, това правя.
Междувременно Анна тропа все по-силно по вратата. Сигурно ѝ причинява мигрена това да бъде толкова близо до заклинанието.
– Нали за това си тук, момче – съска той.
Замахва към мен. Доста вяло; пропуска с цял километър. Но не мисля, че пропуска заради зашитите очи. Просто си играе с мен. Другото, което ми подсказва това, е, че се смее.
– Чудя се как ще напуснеш този свят – казвам аз. – Дали ще се съсухриш, или ще се стопиш?
– Няма да направя нито едно от тези неща – казва той, като все още се усмихва.
– А какво ще стане, ако отрежа ръката ти?
Правя скок нагоре по стълбите, вдигам ножа високо и после рязко замахвам надолу.
– Ще те убие само!
Той ме блъска в гърдите и с майка ми падаме през глава по стълбите и се приземяваме по задници. Боли. Много. Но поне вече не се смее. Всъщност мисля, че най-после успях да го вбеся. Вдигам майка ми на крака.
– Добре ли си? Счупи ли си нещо? – питам я. Тя клати глава. – Тичай към вратата.
Докато тя се препъва натам, аз се изправям. Той слиза по стълбите без помен от предишната призрачна вдървеност. Гъвкав е като жив младеж.
– Може пък просто да се изпариш, а – казвам аз, защото така и не се научих да си държа проклетата уста затворена. – Но аз лично се надявам да експлодираш.