– А?
– Обиа, моето момче – казва Морфран с раздразнение. – Вуду магия от Карибските острови. Просто имаш късмет, че прекарах шест години на Ангила с Жулиан Бабтист. А той беше истински обиаман.
Раздвижвам крайниците си и изправям гръб. Като изключим, че гърбът и хълбоците ме наболяват, плюс това, че главата ми плува, се чувствам добре.
– Обиаман ми е направил обиа? Звучи ми като при смърфовете, за които всичко е смърфолитно смърфотно.
– Не се шегувай, Касио.
Това е майка ми. Изглежда ужасно. Плакала е. Става ми гадно.
– Още не мога да разбера как е влязъл в къщата – казва тя. – Толкова внимавахме, винаги сме внимавали. А и защитното заклинание работеше. Работеше при Анна.
– Беше страхотно заклинание, г-жо Лоууд – отговаря Анна внимателно. – Нямаше как да прекрача прага. Независимо колко много ми се искаше.
Когато казва последното, ирисите ѝ стават с три тона по-тъмни.
– Какво се случи? Какво стана, след като изгубих съзнание?
Интересът ми се завръща. Облекчението, че не съм мъртъв, избледнява.
– Предизвиках го да дойде и да се изправи срещу мен. Той не прие. Просто се усмихна с тази ужасна усмивка. И после изчезна. След него остана само дим... – Анна се обръща към Морфран. – Какво е той?
– Бил е обиаман. Какво е сега, не знам. Всякакви ограничения, които е имал, са изчезнали с тялото му. Сега е само сила.
– Какво точно е обиа? – пита Кармел. – Само аз ли не знам?
– Това е просто друга дума за вуду – казвам аз и Морфран удря с юмрук по дървения ъгъл на плота.
– Ако мислиш така, значи все едно си мъртъв.
– За какво говориш? – питам аз.
Изправям се на крака, но залитам и Анна хваща ръката ми. Не смятам да водя този разговор легнал.
– Обиа е вуду – обяснява той. – Но вуду не е обиа. Вуду магията не е нищо повече от афро-карибско вещерство. Тя следва същите правила като магията, която всички ние практикуваме. Обиа няма правила. Вуду канализира силата. Обиа е сила. Обиаманът не канализира нищичко, той поема в себе си. Той става източник на силата.
– А кръстът... намерих черен кръст като твоя на Папа Легба.
Морфран маха с ръка.
– Сигурно е започнал с вуду. Сега е нещо много, много повече. Ти ни вкара в река от лайна.
– Какво искаш да кажеш с това „вкара ни“? Да не съм го повикал аз. „Ехо, пичът, дето уби баща ми, що не дойдеш малко да тероризираш мен и приятелите ми!“
– Ти го доведе тук – ръмжи Морфран. – Той е бил с теб през цялото време.
Той се заглежда в камата в ръката ми.
– Закачил се е за скапания ти нож.
Не. Не. Не може да е така. Знам какво има предвид и не може да е вярно. Камата тежи в ръката ми – тежи повече отпреди. Блясъкът на острието в периферното ми зрение сега ми се струва потаен и измамнически. Той казва, че този обиаман и камата ми са свързани. Мозъкът ми се бори с тази мисъл, въпреки че знам, че е прав. Защо иначе ще ми връща ножа? Защо иначе Анна ще помирише дим, когато беше порязана с него? „Свързан е с нещо друго“ – ми каза тя. Нещо мрачно. Тогава помислих, че просто е от силата, вградена в самия нож.
– Той уби баща ми – чувам се да казвам.
– Разбира се – казва Морфран остро. – Как мислиш, че се е свързал с ножа?
Не казвам нищо. Морфран ме гледа с поглед, който казва: „свържи точките, генийче“. На всеки се е случвало в един или друг момент. Но преди пет минути тотално ми отнеха това, което ме крепеше с години, така че имайте малко милост.
– Заради баща ти е – прошепва майка ми и после казва по-конкретно, – защото е изял баща ти.
– Плътта – казва Томас и очите му просветват. Поглежда към Морфран за одобрение и продължава. – Той поглъща плътта. Плътта е сила. Есенция. Когато е изял баща ти е приел силата му.
Поглежда камата ми, сякаш я вижда за пръв път.
– Това, което ти наричаше кръвната ти връзка, Кас. Сега и той е свързан с нея. От това се е хранил.
– Не – казвам отпаднало.
Томас ме гледа с едно безпомощно извинително изражение, опитвайки се да ми каже, че не съм го правил нарочно.
– Чакайте – намесва се Кармел. – Искате да ми кажете, че това нещо държи в себе си парчета от Уил и Чейс? Тоест, носи части от тях?
Изглежда ужасена.
Поглеждам камата. С нея съм отпратил десетки призраци. Знам, че Морфран и Томас са прави. Тогава къде съм ги изпращал? Не искам да мисля за това. Лицата на призраците, които съм убил, минават през затворените ми клепачи. Виждам израженията им, объркани и гневни, пълни с болка. Виждам изплашените очи на Стопаджията, който се опитва да се прибере при момичето си. Не съм мислел, че ги изпращам да почиват в мир. Надявах се, но не го знаех. Но със сигурност не съм си представял, че правя това.