– Не е възможно – казвам накрая. – Ножът не може да е свързан с мъртвите. Той трябва да ги убива, а не да ги храни.
– Това в ръката ти не е Свещеният Граал, хлапе – казва Морфран. – Този нож е изкован преди много време със сили, които отдавна са забравени, и то за добро. Само защото сега го използваш за добри дела, не значи, че е бил създаден с тази цел. Не значи, че може да прави само това. Каквото и да е представлявал, когато баща ти го е държал в ръката си, вече не е това. Всеки друг призрак, който си посякъл, е направил този по-силен. Той се храни с плът. Той е обиаман. Той е събирач на сила.
Всички тези обвинения ме карат да искам пак да съм дете. Защо майка ми не каже, че са гадни, долни лъжци? Много лоши лъжци, дето трябва да им се продупчат езиците? Но тя стои безмълвна, слуша всичко това и не се противопоставя.
– Казвате, че е бил с мен през цялото време.
Става ми лошо.
– Казвам, че ножът ти е като всичко друго в този магазин. Той е бил с него... – Морфран поглежда мрачно към Анна. – И сега иска нея.
– Защо не го направи сам? – питам с изтощение. – Той се храни с плът, нали така? Защо съм му аз?
– Защото аз не съм от плът – казва Анна. – Ако бях, щях да съм разложена.
– Ти май нямаш навика да увърташ – споделя наблюдението си Кармел. – Но тя е права. Ако призраците бяха от плът, щяха да са повече като зомбита, нали?
Залитам към Анна. Стаята малко ми се върти и усещам ръката ѝ на кръста си.
– Какво значение има всичко това в момента? – пита Анна. – Имаме да свършим нещо. Не може ли този разговор да почака?
Тя казва това заради мен. В гласа ѝ се усеща загриженост. Поглеждам я с благодарност, застанала до мен в бялата си рокля, която е свързвала с толкова надежди. Тя е бледа и крехка, но никой не би направил грешката да я помисли за слаба. За този обиаман тя сигурно изглежда като пира на века. Иска тя да бъде големият му удар преди пенсия.
– Ще го убия – казвам аз.
– Ще ти се наложи – казва Морфран. – Ако искаш ти самият да останеш жив.
Това не звучи добре.
– За какво говориш?
– Не съм специалист по обиа. За това трябват повече от шест години, със или без Жулиан Баптист. Но дори и да бях, пак нямаше да мога да извадя магията от теб. Мога само да ѝ се противопоставя и да ти спечеля малко време. Но не много. Ще си мъртъв до първите лъчи на зората, освен ако не направиш, каквото иска той. Или не го убиеш.
До мен Анна потръпва, а майка ми слага ръка пред устата си и започва да плаче.
Мъртъв до сутринта. Ами, добре тогава. Не чувствам нищо, поне не още, освен едно жужене на отпадналост по цялото ми тяло.
– Какво точно ще се случи с мен? – питам.
– Не знам – отговаря Морфран. – Може да изглежда като естествена, човешка смърт, а може да се прояви и като отравяне. Така или иначе, мисля, че може да очакваш някои от органите ти да започнат да сдават багажа през следващите няколко часа. Освен ако не го убием или ти не убиеш нея.
Той кима към Анна и тя стиска ръката ми.
– Дори не си го и помисляй – казвам ѝ. – Няма да направя това, което иска той. А и този твой номер с призрака със самоубийствени наклонности започва леко да се изтърква.
Тя повдига брадичка.
– Нямаше да ти предложа това – казва тя. – Ако ме убиеш, това само ще го направи по-силен и след това ще се върне и ще те довърши така или иначе.
– И какво ще правим? – пита Томас.
Не мога да кажа, че ми харесва особено да бъда лидер. Нямам много опит и ми е много по-комфортно да рискувам само собствената си кожа. Но това е положението. Няма време за оправдания или съмнения. Въпреки хилядите начини, по които виждах този момент във въображението си, никога не бих могъл да си представя, че ще стане точно така. И все пак се радвам, че не се боря сам.
Поглеждам Анна.
– Ще се бием на наш терен – казвам. – Първо ще го излъжем, че хвърляме пешкира.
Глава двадесет и трета
По-странна бригада не съм виждал. Караме в нервен конвой, натъпкани в очукани коли, които оставят черна следа от изгорели газове, и се чудим дали сме готови да направим това, което смятаме да правим, каквото и да е то. Още не съм обяснил каква точно ще бъде уловката. Но мисля, че поне Морфран и Томас вече подозират.
Светлината започва да става златиста, разлива се странично по нас и се приготвя да премине в цветовете на залеза. Отне ни сто години да натъпчем всичко по колите – натоварили сме половината окултни стоки от магазина във форда на Томас и в пикапа на Морфран. Все си мисля за номадските племена и как са били способни да натоварят цялата си цивилизация за един час в преследване на стадо бизони например. Кога хората са започнали да трупат толкова много боклуци?