Когато пристигаме пред къщата на Анна, започваме да разтоварваме, като всеки е награбил, каквото може. Тук имах предвид, като казах „на наш терен“. Моята къща е вече някак опетнена, а магазинът е твърде близо до останалото население. Споменах на Морфран за домашните духове на Анна, но той каза, че всички те ще се изпокрият в присъствието на толкова много вещици. Смятам да му се доверя.
Кармел отива до своето ауди, което е стояло тук през цялото време, взима училищната си чанта и изпразва съдържанието ѝ, за да може да натовари вътре връзки с билки и бутилки с масла. Чувствам се нормално засега. Още помня какво каза Морфран: че магията ще става все по-силна. Точно между очите ми започва да се оформя една болезнена точка, но може просто да ме боли глава от сблъсъка със стената. Ако имаме късмет, ще ускорим събитията толкова, че проклятието му да няма време дори да се превърне във фактор. Не знам колко полезен ще бъда, ако се гърча на пода в агония.
Опитвам се да запазя оптимизъм, което е странно, защото обикновено съм доста умислен. Може би се мъча да запълня тази лидерска позиция, която си самоналожих. Трябва да изглеждам силен. Трябва да се държа уверено. Защото майка ми е толкова разтревожена, че всеки момент може да ѝ побелее преждевременно косата, а Томас и Кармел изглеждат твърде бледи дори за канадци.
– Мислиш ли, че ще ни намери тук? – пита Томас, докато вадим цял сак със свещи от колата му.
– Мисля, че той винаги знае къде съм – казвам аз. – Или поне знае къде е ножът.
Той поглежда през рамо към Кармел, която все още внимателно пълни чантата си с бутилки с масла и буркани с неща, които плуват вътре.
– Може би не трябваше да водим и тях – казва той. – Имам предвид Кармел и майка ти. Може би трябва да ги изпратим някъде на безопасно място.
– Не мисля, че има такова място – казвам аз. – Но ти можеш да тръгнеш с тях, Томас. Ти и Морфран може да ги вземете и да се покриете някъде. Ако вие двамата сте с тях, ще можете да ги защитите.
– Ами ти? Ами Анна?
– Той явно иска нас – свивам рамене.
Томас сбърчва нос, за да тикне очилата нагоре по носа си. Клати глава.
– Никъде няма да ходя. А и тук сигурно са точно толкова в безопасност, колкото и някъде другаде. Може да попаднат на престрелка, но поне не са сами като патици на отстрел.
Поглеждам го с обич. Изражението на лицето му показва чиста решителност. Томас съвсем не е смел по природа. Което прави смелостта му още по-впечатляваща.
– Ти си добър приятел, Томас.
Той се засмива.
– Да, мерси. А смяташ ли да ми споделиш плана си, който се очаква да ни спаси от изяждане?
Ухилвам се и поглеждам към колите, където Анна помага на майка ми с една ръка и носи цял стек минерална вода с другата.
– Всичко, което искам от вас с Морфран, е защитно заклинание, когато той се появи тук – казвам, докато продължавам да гледам. – А ако се сещате какво да направим, за да го примамим в капана, това също ще е от полза.
– Би трябвало да е лесно – отговаря той. – Има сума ти заклинания за призоваване на енергия. То е като да накараш някого, в когото си влюбен, да ти се обади. Майка ти сигурно знае десетки такива. Само малко ще ги променим. Може да използваме корда за защитен кръг. Можем също да модифицираме запечатващото заклинание на майка ти.
Веждите му са сключени, докато продължава да реди методи и изисквания.
– Ще свърши работа – казвам аз, макар че като цяло нямам представа за какво говори.
– М-да – казва скептично той. – Само трябва да ми намериш генератор за едно цяло и двадесет и два гигавата и токоизправител и сме в играта.
Смея се.
– Тома Неверни. Не бъди такъв песимист. Ще видиш, че ще проработи.
– Откъде знаеш? – пита той.
– Защото трябва да проработи.
Мъча се да държа очите си широко отворени, а главата ми вече започва наистина да пулсира.
Два фронта се оформят в къщата, която не е виждала толкова народ от... сигурно никога не е виждала толкова народ. На горния етаж Томас и Морфран ръсят линия от тамян на прах в края на стълбите. Морфран е извадил собствената си кама и рисува с върха на острието ѝ пентаграма във въздуха. Неговата не е и наполовина толкова яка като моята, която е затъкната в кожената ножница и провесена през рамото ми. Сега лежи на гърдите ми. Опитвам се да не мисля за това, което казаха Морфран и Томас. Това е просто предмет; няма добра или лоша природа сам по себе си. Няма собствена воля. Не е като да съм подскачал наоколо и да съм го наричал „безценното ми“ през всичките тези години. А колкото до връзката му с обиамана, със сигурност тя ще бъде прекъсната тази нощ.