Още помня думите на обиамана: че мозъкът ще изтече през ушите ми, или нещо такова. Надявам се да не е имал предвид буквално.
Майка ми седи в един фотьойл до краката ми. Ръката ѝ разсеяно разтрива пищяла ми. Все още ѝ се иска да избягаме. Всичките ѝ майчински инстинкти казват да ме повие като бебе и да ме отнесе оттук. Но тя не е коя да е майка. Тя е моята майка. Затова сега седи и се готви за бой рамо до рамо с мен.
– Съжалявам за котката ти – казвам аз.
– Беше нашата котка – отговаря тя. – И аз съжалявам.
– Той се опита да ни предупреди. Трябваше да слушам по-внимателно тази малка топка косми. – Оставям бутилката с вода. – Наистина много съжалявам, мамо. Той ще ми липсва.
Тя кима.
– Искам да се качиш горе, преди да започне всичко – казвам аз.
Тя отново кима. Знае, че няма да мога да мисля трезво, ако се тревожа за нея.
– Защо не ми каза? – пита тя. – Че си го търсил през всичките тези години? Че си планирал да го подгониш?
– Не исках да те тревожа – казвам аз. Чувствам се леко глупаво. – И виж колко добре ми се получи.
Тя отмества един кичур коса над челото ми. Дразни се, че все я оставям да ми влиза в очите. Напрежение и загриженост се изписват по лицето ѝ и тя се навежда към мен.
– Какво? – питам аз.
– Очите ти са жълти.
Мисля, че пак ще се разплаче. В отсрещната стая чувам Морфран да псува.
– От черния ти дроб е – казва тихо майка ми. – И може би бъбреците ти. Спират да функционират.
Ясно, това обяснява усещането, че вътрешностите ми се втечняват.
Сами сме в стаята. Всички други са се пръснали, всеки в своя си ъгъл. Предполагам, че всеки си мисли нещо, може би казва някаква молитва. Надявам се Кармел и Томас да се натискат в някой килер. Отвън електрически проблясък привлича вниманието ми.
– Не мина ли вече сезонът на светкавиците? – питам аз.
Морфран отговаря от кухнята, облегнал се е на вратата.
– Не е обикновена светкавица. Мисля, че нашето момче призовава някакви сили.
– Трябва да направим призоваващото заклинание – казва майка ми.
– Ще отида да повикам Томас.
Надигам се с мъка от дивана и се качвам тихо по стълбите. Горе гласът на Кармел идва от една от старите стаи за гости.
– Не знам какво правя тук – казва тя, изплашена е, но и малко се зъби.
– Какво искаш да кажеш? – отвръща Томас.
– Хайде, стига. Аз съм кралицата на бала. Кас е като Бъфи, убийцата на вампири. Ти, дядо ти и майка му сте вещици или вълшебници, или каквото там сте, а Анна... си е Анна. Какво правя аз тук? От каква полза съм?
– Не помниш ли? – пита Томас. – Ти си гласът на разума. Сещаш се за неща, които ние забравяме.
– Да, бе. Какво ще направя с някаква си алуминиева бухалка? Най-много да ме убият.
– Не, няма. Нищо лошо няма да ти се случи, Кармел.
Снишават гласове. Чувствам се като някакъв перверзен подслушвач. Не искам да ги прекъсвам. Майка ми и Морфран могат и сами да направят заклинанието. Ще оставя този момент на Томас. Затова отстъпвам тихо надолу и тръгвам да излизам навън. Чудя се какво ще бъде, след като всичко това приключи. Ако приемем, че всички оцелеем, какво ще стане? Дали всичко ще си тръгне постарому? Дали Кармел в крайна сметка ще забрави за приключенията си с нас? Дали ще разкара Томас и ще се върне към това да бъде център на внимание в „Сър Уинстън“? Не би постъпила така, нали? Но пък току-що ме сравни с Бъфи, убийцата на вампири. В момента мнението ми за нея не е в пика си.
Когато излизам на верандата, увивайки се по-плътно в якето, виждам Анна да седи, качила един крак на парапета. Гледа небето, а лицето ѝ, осветено от светкавиците, изразява в равни пропорции страхопочитание и тревога.
– Странно време – казва тя.
– Морфран казва, че не е само от времето – отговарям аз, а тя прави изражение тип „така си и помислих“.
– Изглеждаш малко по-добре.
– Благодаря.
Не знам защо, но се чувствам леко срамежлив. Не е сега моментът за това. Отивам до нея и обгръщам кръста ѝ с ръце. Тялото ѝ не излъчва топлина. Когато заравям нос в тъмната ѝ коса, не усещам аромат. Но мога да я докосна и някак си я опознах. Не знам защо, но мисля, че и тя би могла да каже същото за мен.
Замирисва ми на нещо лютиво. Поглеждаме нагоре. От прозореца на една от спалните на горния етаж излизат тънки стълбчета ароматен пушек, пушек, който не се носи по вятъра, а вместо това сякаш протяга неземни пръсти да призове нещо в далечината. Заклинанията са започнали.