– Готова ли си? – питам аз.
– Винаги и никога – отронва тихо тя. – Нали така се казва?
– Да – отговарям, заровил лице в косите ѝ. – Така се казва.
Какво да правя?
– Трябва да е някъде, където поне да изглежда като смъртоносна рана.
– Защо не на вътрешната страна на китката? Има си причини да е класика.
Анна седи в средата на стаята. Вътрешната страна на бледата ѝ ръка плува пред замъгления ми поглед. И двамата сме нервни, а предложенията, идващи от горния етаж, не ни помагат.
– Не искам да те нараня – прошепвам.
– Няма. Не много.
Цари пълен мрак, а гръмотевичната буря без капка дъжд се носи над хълма към нашата къщата. Острието ми, което обикновено стои сигурно и стабилно в ръката ми, сега трепери и се тресе, докато го прокарвам през ръката на Анна. Черната ѝ кръв избликва в широка черта, стича се по кожата ѝ и пада по прашните дъски на пода на тежки капки.
Главата ми ще се пръсне. Трябва да задържа съзнанието си ясно. Докато с нея наблюдаваме как се оформя локвичка кръв, и двамата го усещаме – някакво трептене във въздуха, някаква невидима сила, която кара косите ни да настръхнат.
– Той идва – казвам достатъчно силно, за да ме чуят и на втория етаж.
Другите са застанали, надвесени над парапета.
– Мамо, влез в една от задните стаи. Ти вече свърши работата си.
Знам, че не иска, но все пак го прави – оттегля се назад, въпреки че може да напише цял роман с тревожните и окуражителните думи, които са на върха на езика ѝ.
– Лошо ми е – прошепва Анна. – И пак ме тегли нанякъде, както преди. Да не си ме порязал твърде дълбоко?
Протягам се и хващам ръката ѝ.
– Не мисля. Не знам.
Кръвта ѝ тече, както беше намерението ни, но вече изтече толкова много. Колко кръв има едно мъртво момиче?
– Кас... – Гласът е на Кармел и в него има предупреждение, но аз не поглеждам към нея, гледам към вратата.
Откъм верандата идва мъгла, процежда се през процепите и се вие по пода като змия. Не знам какво очаквах, но със сигурност не това. Може би очаквах да изкърти вратата от пантите и да застане в рамката на вратата, като силует в лунната светлина, като някакво злобно и нахакано привидение без очи.
Мъглата описва кръг около нас. Според стратегията ми падаме на колене, изтощени, за да изглежда все едно се предаваме. Само че Анна наистина изглежда по-мъртва от обикновеното. Планът може да се провали.
И тогава мъглата се събира и отново виждам пред себе си обиамана, който се взира в мен със зашитите си очи.
Мразя, като нямат очи. Празни очни кухини или замрежени очни ябълки, или просто очи, които не са на мястото си – ненавиждам всичко това. Едновременно ми е гнусно и ме ядосва. Отгоре чувам началото на заклинанията, а обиаманът се смее.
– Може и да ме заключите – казва той, – но пак ще взема това, за което съм дошъл.
– Запечатайте къщата – викам към другите на горния етаж. Изправям се на крака. – Дано си дошъл да получиш нож в корема.
– Ставаш неудобен – казва той.
Но аз не се замислям. Хвърлям се напред, като се опитвам да запазя баланс, въпреки пулсиращата болка в главата си. Замахвам и се завъртам, въпреки тежестта, която изпитвам в хълбока и в гърдите си.
Той е бърз и е нелепо колко е гъвкав, имайки предвид, че няма очи, но в крайна сметка успявам да се докопам до него. Цялото ми тяло се изпъва като лък, когато усещам как острието на камата ми се плъзга по хълбока му.
Той се свива и отстъпва назад, като поставя мъртвата си ръка върху раната. Триумфът ми трае кратко. Преди да разбера какво се случва, той се хвърля към мен и ме блъска в стената. Разбирам, че съм се ударил в стена, чак когато гърбът ми се свлича по нея.
– Заключете го! Отслабете го! – крещя аз.
Но докато го правя, той се затичва, клатейки се като някакъв ужасен паяк, вдига дивана, все едно е надуваем, и го запраща към моя отбор магьосници на втория етаж. Чувам виковете им при сблъсъка, но нямам време да се чудя дали са добре. Той отново е при мен, вдига ме за рамото и пак ме блъска в стената. Когато чувам звук, сякаш някой чупи съчки, знам, че всъщност това са няколко от ребрата ми. А може би целият ми скапан гръден кош.
– Тази кама е наша – казва той в лицето ми, сладникав дим извира от гранясалите му венци. – Тя е като обиа, стремеж, и твоят, и моят в момента, а чий стремеж, мислиш, е по-силен?
Стремеж. Над рамото му виждам Анна, очите ѝ са станали черни, тялото ѝ се мята, покрито с роклята от кръв. Раната на ръката ѝ се е разширила и сега стои в средата на локва гъста течност, широка почти метър. Взира се в пода с празен поглед. Горе виждам обърнатия диван и чифт крака, заклещени под него. Усещам собствената си кръв в устата си. Трудно ми е да дишам.