Сграбчвам косата му и се опитвам да го издърпам от нея. Там, където е минал ножът ми, сега бузите висят гротескно. Порязвам го още веднъж и с ножа се опитвам да разтворя челюстта му. Заедно, с последни сили, успяваме да го отблъснем назад. Той се удря в полуразрушените стълби и пада по задник, разкрачен и зашеметен.
– Касио, трябва да се махаш веднага – казва ми тя. – Моля те.
Около нас се сипе прах. Направила е нещо с къщата, като отвори тази горяща дупка в пода. Знам го, знам, че вече няма връщане назад.
– Ти идваш с мен.
Хващам ръката ѝ, но да я дръпна след мен е като да дърпам древногръцка статуя. Томас и Кармел ме викат от вратата, но имам чувството, че те са на хиляди километри разстояние. Те ще се спасят. Стъпките им отекват по верандата.
В средата на всичко това Анна е спокойна. Тя слага ръка на лицето ми.
– Не съжалявай за това – прошепва тя.
Погледът ѝ е нежен. Но после става решителен. Тя ме блъска през стаята към входната врата. Аз се превъртам и усещам болезненото хрущене на ребрата ми. Когато вдигам глава, виждам как Анна се приближава към обиамана, който все още лежи проснат там, където го хвърлихме с нея. Тя го хваща за едната ръка и единия крак. Той се размърдва, докато тя го влачи към дупката в пода.
Когато поглежда със зашитите си очи и вижда какво става, започва да се страхува. Сипе порой от удари по Анна, но юмруците му вече не са гневни. Изглеждат безпомощни. Докато върви назад, кракът на Анна пропада в дупката и потъва, светлина като от огън озарява прасеца ѝ.
– Анна! – изкрещявам аз, а къщата наистина започва да се тресе.
Но не мога да се изправя. Всичко, което мога, е да я гледам как потъва все по-надолу, как го повлича със себе си, докато той пищи и драпа с нокти в опит да се освободи.
Хвърлям се по лице и започвам пак да лазя напред. Усещам вкуса на кръв и паника. Ръцете на Томас са върху мен. Опитва се да ме изтегли навън, точно както направи преди седмици, първия път, когато бях в тази къща. Но сега имам чувството, че е било преди години, и този път се противя. Той се отказва, пуска ме и се затичва към стълбите, където майка ми вика за помощ, докато всичко в къщата трещи и дрънчи. От всичкия този прах ми е трудно да виждам, трудно ми е да дишам.
„Анна, моля те, погледни ме пак.“ Но тя вече едва се вижда. Потънала е толкова надълбоко, че само няколко кичура коса все още се гърчат на пода. Томас пак идва, дърпа ме и ме влачи вън от тази къща. Замахвам към него с ножа, но не го правя съзнателно, колкото и да съм откачил. Когато ме издърпва до стълбичките на верандата, ребрата ми пищят, като подскачат по стъпалата, и тогава наистина ми се иска да го порежа. Но той успя. Успя да ме довлече при разбитата ни малка дружинка в края на двора пред къщата. Майка ми придържа Морфран, а Кармел подскача на един крак.
– Пусни ме – ръмжа аз, или поне така мисля. Не знам. Не мога да говоря ясно.
– О... – казва някой.
Надигам се и поглеждам към къщата. Тя е изпълнена с червена светлина. Цялата пулсира като сърце и хвърля сияние в нощното небе. После се спуква като балон с ужасяващ трясък, стените се засмукват една друга и се сриват, като вдигат гъба от прах и хвърчащи трески и пирони.
Някой ме покрива с тялото си, за да ме защити от ударната вълна. Но аз искам да гледам. Искам да я видя за последен път.
Епилог
Кой би си помислил, че хората ще ни повярват, че сме пострадали – по толкова невероятен начин – от нападение на мечка. Особено като се има предвид, че Кармел има следа от рана, която е едно към едно с раните, открити по жертвите на едно ужасяващо престъпление съвсем наскоро. Но май хората никога няма да спрат да ме изненадват с това, на което биха повярвали.
Мечка. Да, бе. Една мечка ухапа Кармел по крака, а мен ме удари в едно дърво, след като героично се хвърлих на помощ. А също и Морфран. И Томас. Никой освен Кармел не беше ухапан, нито одраскан, а майка ми е напълно невредима, но какво пък – стават такива неща.
Кармел и аз все още сме в болницата. Тя се нуждаеше от шевове и ваксина против бяс, което си е гадно, но това е цената на нашето алиби. Морфран и Томас дори не ги пуснаха. Аз лежа в болнично легло, а гръдният ми кош е опакован и се опитвам да дишам нормално, за да не хвана пневмония. Взеха ми проба за ензимите заради черния дроб, защото като пристигнах, все още бях с цвят на банан, но се оказа, че няма увреждания. Всичко функционира нормално.
Майка ми и Томас се въртят на смени да ни посещават, когато е възможно, а Кармел я водят при мен веднъж на ден, за да гледаме „Стани богат“. Никой не иска да си признае, че чувства облекчение, че можеше да е и по-зле, че всички извадихме късмет, но аз знам какво си мислят. Мислят си, че можеше да е много по-зле. Може би са прави, но не ми се слуша това. А ако е така, то трябва да са благодарни само на един от нас.