Добри Жотев
Антей
На връщане от училище изтощавах мозъка си как да измисля стотинки за хляб, когато ме спря мой съселянин, дошъл по работа в София.
— Какво ново на село? — зададох дежурния въпрос.
Той се усмихна многозначително:
— Новото е на село, ама е тука — деда ти стана будкаджия.
Изглежда, почудата ми го смути, защото човекът заобяснява, сякаш е виновен:
— Е па що да чини? Баща ти, знаеш го… още откога се е родил, се е изоглавил. Ти учиш. Сам остана старецът, не може вече да се справя със селската работа. „Що се мъчиш — думаха му некои, — кога има колай — продай една-две ниви, па с парите купи будка у града. Седи у будката и продавай това-онова. Ни коса че въртиш, ни дъжд че те мокри…“
— Къде му е будката? — прекъснах го.
— На улица „Ибър“. Знаеш ли я?
Разсеяно махнах за довиждане и поех пътя си, като се мъчех да проумея как е било възможно невъзможното. Толкова обичаше земята дядо, че ако имаше начин, би се оженил за нея. Ей така, ще влезе в черквата, ще се изправи пред свещеника и ще рече: „Отче попе, венчавай!“
Невероятното възкресяваше какви ли не възпоменания: ето ни, косим ливадата в Шабаница. Той е пред мен, но още на втория откос ме застига. Косилото свисти зад петите ми. Въртя своята коса ожесточено, а старецът снизходително минава пак отпреде ми: „Дете, косенето нече само сила, оно сака и мурафет!“ Гледам широкия му откос и се чудя — не пристъпва след косата си, а върви.
На мръкване се прибираме вкъщи. Дядо поръчва да му направят лютеница. Колцина ли бяха могли да ядат подобна гозба — лютиви чушлета, намачкани и поуспокоени с оцет и малко шарлан. Сяда дядо пред огромната пръстена паница, слага на края на софрата кожената си капа, близо до паницата половин самун хляб, с попуканите си ръце чупи едри залци, подхваща със залците колкото може повече от огнената каша и най-безстрашно я слага в устата си.
Пожар пламва върху езика му. Гаси пожара с оглушителни сърбания и колкото може повече хляб. Котаракът, уплашен от шумотевицата, изскача на двора. Капки пот браздулят чак до косматите му гърди. Залците ми се привиждат като въглени, та му викам:
— Дядо, ще подпалиш къщата.
А той:
— Друга че направим.
— Не се прави лесно.
— Не е лесно, ама а̀ не съм рекъл, а̀ не съм я направил. Я съм си сайбия и на паленето, и на гасенето.
Мама се смее, а баба го гледа сърдито:
— Лошо е това, що работиш, лошо!
Отвръща й между два въглена:
— Убаво е!
Баба се ядосва:
— Да беше убаво, щеше да го яде най-големият човек — царо.
— Я съм по-голем от цар — възразява старецът и се пояснява: — Я давам леба!
Докато разберем и паницата е опразнена. Пооправя мустаците си, надига стомната, пие на едри глътки, после се обляга на стола и като индийски йога моментално заспива. След десетина минути се събужда по войнишки:
— А! Проспах се!
Наплисква лицето си от стомната и тръгва да докоси Ливадата. Доокосяването ще трае до сутринта. Не тръгвам с него. Пък и той не ме кани — в тъмнината току-виж резнал глезените ми с косилото.
Неусетно стигнах улица „Ибър“, сега „Димитър Петков“. Поех наслука и не след дълго зърнах будката. Спрях на отсрещния тротоар и се загледах. Дебел господин си купи цигари и отмина. Веднага след него мургав дангалак навря къдрокоса глава в отвора на будката. Разбрах какво иска чак когато измъкна главата си:
— За една кариочка ли си бе, чиче?
Едвам дочух:
— Да ти дадем, ама пари немаш.
— Ще фърлим десет гьобека!
— Малко са — пошегува се дядо.
— Щом са малко — двайсе.
Старецът замълча, а дангалакът заигра кючек, като от време на време хвърляше не особено сполучливи гьобеци.
Новоизлюпеният будкаджия излезе навън, погледна го и рече:
— Айде, стига! Че ги изкараш повече, па после че сакаш две кариочки.
Къдрокосият преустанови кючека, взе кариочката, запуши и тръгвайки си, за благодарност запя познатата песен:
Дядо го проследи с очи и влезе в будката. Пресякох улицата и като дангалака наврях глава в отвора й:
— Добър ден!
Старецът трепна като хванат на местопрестъплението и се смали. И помен нямаше от оня Антей, който „дава леба“ и си е „сайбия и на паленето, и на гасенето“. Не ми отговори и без нужда се зарови в чекмедженцето пред себе си. Съжалих, че така неочаквано се изтърсих. За да пооправя работите, попитах:
— Има ли алъш-веръш?
Отвърна троснато:
— Има.
— Значи всичко е наред — рекох ободрително.
Последва болезнена гримаса.
— Седим у тая дупка като резан турчин — за срамотиите.