Промъкнах се скришом в болярската черква зад двореца, скрих се зад един стълб и зачаках. Стоя зад стълбата, със страх очаквам да ми се яви било в някой тъмен ъгъл, било под кандилата в олтара, а страхът преминава в дързост и богоборство, в бунт и предизвикателство към богове, светци, царе и властници, към живот и смърт. Косите ми се изправят и гърдите ми се изпъват, сякаш расте у мене чутовна мощ и заплашва да разруши божия дом, както някога Самсон бе разрушил филистимското капище. Тогава се сепнах, завтекох се към Пантократоса и коленичих да се моля. Помня тая икона и сега. Върху златножълта основа с тъмни бои беше нарисуван Спасителят — кротък, смирен, с алени устни между къса, черна брада, която се съединяваше с гъстата коса, — а зад образа — червен кръст. И толкова земен и умъчнен беше той, тъй безпомощно гледаше и така безнадеждно благославяше, че съвсем го оприличих на Косьо, болярския отрок и водоносец, винаги тъжен и благозамислен. Исках да се моля, но от устата ми не излизаше молитва, а ропот и обвинения към господа защо е оставил дявола да властвува, и съмнения, че допуща това, понеже е безсилен. И като че не аз изричах възхвали на злия дух, а друг, непознат, вселен в душата ми.
Щом разбрах, че не мога да се моля и като Йова диря сметка от бога, избягах от тъмната черква в белия свят с надежда, че там ще се отърва от гордия бяс, но вместо покаяние изпитах облекчение, че съм се освободил от нещо си. Човешката ми гордост порасна още повече и ме изпълни с дяволска сила: „Ето на, Еньо, малък си, ала си властен, на всичко можеш да гледаш без страх и даже със смях.“ И, помня, срещнах царския чашник, монаха Силвестър, и тъй го погледнах, че той се изуми, поспря се да ме изгледа и нещо измърмори. А след това ме налегна смътна тъга и ми се искаше да плача. Тогава ми стана ясно защо не казах на баща си за съня.
Не само в Търновград, не само във възрастните, но и в мене беше дяволът. Обръщах се към душата си, питах я: „Какво очакваш от него, окаяна, та си весела и безсрамна?“ Пък някой като да отвръщаше вместо нея: „Ами така, да видим какво ще стане.“ И недоумявах кой тъгуваше, кой ликуваше, къде се дяна предишният Еньо, възлюбеното на Христа чедо, чистото шестнадесетгодишно момче. Ала от ония часове узнах, че човекът обича дявола не по-малко от бога и не може да живее без него, защото всяко божество сломява гордостта му…
В
След три-четири дни всичко изглеждаше като небивалица, обаче върху света се простря невидимата сянка в душата ми. А душата, макар и да знаеше какво се е случило, не рачеше да повярва, защото умът я загавликваше, пък тялото, като се изпълваше със сила и укрепваше, правеше същото. И тъй ужким същото беше в крепостта и у нас, все тъй Ралица идваше в школото и сядаше до мене, същото е небето и Търновград, същият съм и аз, ала някъде в мене се е вторачило едно друго око — зорко гледа и дебне. Мълчи това око, проговаря само в моите молитви, да изрече съмнения, че и присмех, за да омърси чистотата на вярата и да разпали още по-силно копнежа към бога. Съвсем взех да крия стихотворенията и за нищо не бих се съгласил да ги прочета някому, но ги харесвах повече от простодушните. Тъкмо тая отрова в тях ме вълнуваше и вдъхновяваше. И молитвите ми ставаха по-страстни, по-откровени, и разговорът с господа по-дивен. Ала такава е човешката природа и такова е нейното свойство. Съзнавах ли тогава, че с други очи гледам на моята Ралица? Не започвах ли да се отчуждавам от нея, защото баща й беше цар, пък аз син на негов зограф? Не се ли опитвах и в нея да открия присъствието на дявола?
По него време толкова бях залисан със себе си, че нехаех какво става по света. Слушах да се говори за Кантакузин и за турците, за султан Сюлейман, за Иван Палеолог, за сръбския владетел Душан, женен за сестрата на нашия цар, за някой си Марино Фалиеро, венецианец, който се бил с генуезците в Босфора, и сам видях тоя Фалиеро, когато пристигна в Търновград. Много народ се струпа да гледа него и свитата му. Във Фрънскиград стана веселба на сънародниците му, защото Иван-Александър дари венецианците с грамота за големи търговски правдини, а те му поднесоха скъпи дарове. Говореше се и за голям земетръс в Тракия, който разрушил много крепости и градове, та турците ги завзели леко и оплячкосали и български земи. Помня и как пренесоха в Търновград осоленото в ковчега тяло на цар Михаил Асен, убит в една битка с турците. От ковчега капеше розова вода, мокреше плащаницата с извезан царски герб и вонеше, та постоянно кадяха много тамян и разливаха благовония през време на опелото. И какъв плач се вдигна при погребението, и как царица Мария загуби свяст, та я изнесоха от черква…