Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта. И не ми се иска да разказвам подробно с какви козни и многосложни примамки за человеческия ум дяволът въртеше света, та не минаваше месец без произшествие и поразии. Усърдно се молеха за греховете, поради които господ изпращаше турци, генуезци и всякакви разбойници, и недоумяваха с какво тия грехове са по-непростими от предишните. Поглеждах световното съкровище — то си беше безмълвно и не даваше отговор — четях „За правата вяра“, „Историкиите“, разни поучения, житиета и каквото намирах, дано си изясня тайната, и умът ми се заплиташе и двоеше. Молех се на бога да ми я открие, а той мълчеше. Нали уж беше съборил стената на враждата между себе си и човешкото естество, нали чрез Христа съедини небето със земята, да порази гордия изобретател на греха? Защо и в мене живееше лукавият? И какви грехове бях сторил в своята още цветна младост? Покаяние жадувах, а не ме спохождаше. Исках да затворя проклетото око, що беше се вторачило във всичко, казвах си: „Дяволско е то, Еньо, ослепи го!“ — но как, когато не е телесно? Минаваше ми през ума, че нашите сетива и удове са нагодени да приемат лъжовно света, защото самият бог е пожелал да скрие себе си от нас и по този начин да ни мъчи и съди. По-жестоко от дяволската злина излизаше, ако беше истина!
В такова душевно смущение срещнах отец Лаврентий русичкия монах от манастира „Свети Никола“. Този Лаврентий идваше в къщи да се съветва с баща ми по украси на книги, понеже го блазнеше краснописът и художеството. Беше нежен, слаб, с тънка кожа, та вените му прозираха, с брадичка като на Христа и със сини, малко влажни очи. Под расото плешките му стърчаха, ще речеш — светец в пустинно вселение. Заговорнически се взираше той в мене и ме търсеше, пък аз виждах, че ние с него си имаме нещо, което ни свързва, и колкото го избягвах, толкова го и чаках. Душата ми се оскърбяваше от погледа му, а го зовеше, разпътната! Защото душата обича и търси кой да издевателствува над нея и лекомислено се вслушва в изкушенията на ума, тоя злодей, който, вместо да бъде справедлив съдник и храбър защитник, става безсрамен и гнусен лукатин — руши спасителната й мяра, както буйният дъжд измива мазилката на стена, та отдолу се озъбва студеният камък.
С всякакви души се срещаме на този свят. Едни минават и отминават непознати, други се прилепят към нашата. Те са измама, защото душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа до себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада.
Един ден намерих Лаврентий на каменната лавица до нашата врата да чака баща ми. Седнах до него, обаче сметта на уличката вонеше и му предложих да минем през северната врата по царския път да посрещнем баща ми. Беше топла, тиха привечер, навяваше размисъл и тъга — ще речеш, в такива часове и самият бог се е размислил над творението си. Захождащото слънце огряваше кулите и посивелите крепостни стени, та се виждаха всички лишеи и пукнатини, дето гнездяха соколи и врани, лъщяха долу водите на Янтра и се точеше право нагоре синкав дим над засенчените къщи и църкви в Асеновия град. Облажаваше ме Лаврентий — щял съм да стана живописец като баща си, всичко ми било под ръка. Казах му, че не ме влече живописта, и от дума на дума му доверих, че съчинителствувам. Разпалих се и взех да откровенича, аз, който нея вечер не исках да виждам: никого и с никого да разговарям. И нали беше по-възрастен, да му покажа, че не съм младок, изрекох най-новата си стихотворна молитва:
Отчето ме изгледа, замисли се, па рече: „Тъй си и мислех, не си смирен духом. Не си ли чувал, че дяволът превръща горделивите ангели в бесове? И самият Сатанаил от гордост се отвърнал от бога и повлякъл божите ангели. Млад си, а какви мисли те занимават!“
Смаях го и да го смая повече, сказах и други мои молитви. Гледам, в чистите му очи заиграха пламъчета — полетя в откровения и започна да разкрива тайната си. Със светия и велик мъж Теодоси бил в духовно сношение и сега напредвал в смирение да премине към подвизаване в безмълвие, но украсата на книги не му позволявала да съсредоточи душевната си мисловност и прочие. И тъй ми откри спасителната тайна на безмълвниците, за които в Търновград много се говореше.