---------------------------------------------------------
Бързо се изморявам, често оставям перото да си почина а събера мислите си, па и съмнения ме отчайват — кой ще чете житието ми и кому е потребно то в тия страшни години за нашата клета рода? Та реших да бъда кратък — не ще изприкажеш нито света, нито човека с думи, макар и безбройни като звездите над нас…
Същата година Ралица се омъжи за Андроник, сина на Иван Палеолог. През май след Възкресение Христово пристигнаха императорските сватове в Търновград, а през юни я отведоха. Възрадваха се в престолната, слагаше се уж край на враждата между българи и гърци за съюз против агарянците. Камбани биха, хора се виха, момци и моми пяха „Отваряй, Кальо, порти, че ще да мине цар, добър юнак“. Патриаршеският клир с царя и царските сановници с най-отбрани воински дружини изпратиха Кераца зад Стара планина в Романи, пък Еньо, попарен от тая душевна слана, избяга от Царевград, скита из околните хълмове и се утешава с предстоящата благодат божия, която му обещаваше новото учение. Отнеха ми прекрасната Ралица, тя и без това си е царско чедо и при царско чедо ще иде, но господа-бога кой може да ми отнеме? И световното съкровище си е тук — радвай се, Еньо, в тъгата и очаквай прослава на правдата, дето е над патриарси и миряни, над царе и отроци. Пък сега, когато знам цената на много неща и тайни човешки, ще река — не отнемайте на човека представата за прекрасното, защото е по-потребна от хляба, тъй като пази в себе си извора на надеждите и без нея сме скотоподобни от алчност и земни блага.
Тъгувах за Ралица и съчинявах за нея, мислех как е пътувала през горещата Романя ту в колесница, ту в пурпурна носилка, понесена от евнуси, или в шатра върху гърбовете на мулета или на камили и как са я посрещнали гърците в Цариград. Представях си я и в августиона: там ще я съблекат кубиколариите-скопци, за да я облекат в хламида, златни дрехи и многоцветна мантия с рубини и бисери… А когато заваляваше дъжд и водата от нашия капчук заромонеше нощем в котела, сложен на мивката, присънваха ми се тържествени византийски литургии и мислено бях в гинекея, дето цар Александровата щерка седеше заобиколена от безбради телохранители, силенциарии, дворцови госпожи и дъщери на сановници. И чувах възклиците на народа при отбулването: „Свята! Свята! Свята! …“ Но престани, Теофиле, с еремиевия си плач за отнетия ангел и разправи защо избяга от къщи.
Избягах през есента наскоро след смъртта на царевия шурей Стефан Душан, когото горко оплакваха в Търновград, макар че този сръбски крал бе присвоил много български земи. По него време баща ми довършваше изографисването на манастира „Преображение господне“, който бе въздигнат от скит по повеля на цар Александър за ознаменуване Сариното покръстване. И понеже бях завършил школото на хартофилакса, баща ми искаше да му помагам. Той се надяваше да стана образописец, ала нито ме влечеше, нито ми се отдаваше четката. „Мързелив си — казваше, — бягаш от занаята“ — и не виждаше, че силата ми е в словото, Един ден намерил моите съчинения за Ралица и ги прочел. Гневлив беше, земен, въпреки дълбоката си душа и като се разсърдеше, очите му ставаха същински бръсначи. Сега знам, че противоречията у човека са като дървеното скеле, що крепи къщата, и разбирам какъв човек е бил. Земното го е спасявало от безумията на душата… Губел съм си времето с глупави мечти да се захласвам по царската дъщеря и да философствувам. Кой знае как съм се усмихнал тогава, но моята усмивка го разяри, защото долови, че му се присмивам. Вярно беше — присмивах му се, понеже знаех най-личната му тайна. Ето каква беше тя: щом започнеше да рисува ангел или Богородица, или свята угодница, винаги захващаше с един и същ образ на хубава жена. Най-напред я изобразяваше мирянка с очи като утринни звезди, с мигли като лъчи. После постепенно изсушаваше живата, земна хубост и руменото, сладко заоблено лице се удължаваше, ставаше бледо, с неестествено заоблена брадичка, със страдалчески израз и надебелени вежди. Като гледах как затрива хубостта, молех го да не прави това и да ме остави да й се порадвам. Баща ми се усмихваше и казваше, че не бива, защото образът не настройвал душата към смирение и молитва, но към съблазън. Възразявах — защо го започва така? Защото — казваше — и светците били най-напред, както всички люде, а после се отличили чрез постите и страданията за Христа. И не можеш да достигнеш святост, ако нямаш за основа земното. Веднъж го попитах: „Ами земната хубост дяволска ли е?“