Казах на Лаврентий каква е работата и че съм решил да бягам, по-скоро да ме води в Кефаларската обител и там да ме подстрижат. Взех си връхната дреха, напуснах завинаги родната стряха. Петък беше, денят на свети Ивановото зачатие…
Г
Събуждам се сутрин след тежък сън, вслушвам се в себе си и питам душата: „Що ти е сега, скитнице небесна и поднебесна?“ А тя се смее като дете след плач и пак чака, жадна за нови страдания. И като си измия лицето на изворчето, вървя бавно по пътеката и на гладно сърце вземам пачето перо…
Откак Теодосий Търновски беше се върнал от Парория и с благоволението на цар Александър бе съграден Кефаларският манастир, много се говореше за чутовния старец. Той бе идвал в Търновград, та и аз бях го виждал издалеч. Едни не вярваха в исихията и заедно с търновския патриарх Теодосий го коряха, че е послушник на гръцкия патриарх Калист, а други, от духовенството, приживе го славословеха като светец.
Цял ден вървяхме с Лаврентий и по пътя той ми разказа какъв е манастирският ред, какво ще видя и какво ме очаква. В Кефаларево пристигнахме по здрач и дорде се изкачим по Мокра, стана нощ, та често се кръстехме от страх из тъмната гора. Най-сетне горе лавнаха манастирски псета и се показа светата лавра — същинска крепост с дебели стени и с кула, — а околовръст нея три високи върха като купни и над тях небесни елмази. И колкото мрачен и настръхнал беше манастирът, толкова сияйно бе небето над него.
Лаврентий хлопа напразно. „Върви след мене, дума. Няма да ни пуснат по това време“ — и ме поведе из гората по някаква пътека. По едно време някой измърмори, сякаш изруга, и видях скит, подобен на коптор. Отминахме го, пътечката дълго се ви нагоре, та се изпотих. Питам Лаврентий къде ме води. Търсел бил пчелина, там сме щели да пренощуваме. „Що ще пчелин по тия върхове — казвам. — Сам не знаеш накъде ме водиш.“ Призна, че се е объркал и го хваща страх. И като блуждаехме из тъмната гора, ето ти друг скит, по на открито и по-голям, с две стаички, обърнат на изток. Лаврентий почука на вратата, никой не се обади.
„Отче, прости. Водя нов инок“ — каза Лаврентий, но пак черно мълчание и нависнали черни сенки, тече някъде вода и подвиква улулицата като нечист дух. Страх ме обзе и се запитах: „Тук ли е Таворската светлина, в тая дива гора и в оная мрачна крепост? Къде ме е довел Лаврентий?“ А той заобиколи скита от другата страна, дръпна ме за ръката и посочи прозореца. „Прекръсти се, казва, и чети молитва!“ Гледам, от прозорчето излиза светлина не от свещ или кандило, а особена. Пък Лаврентий хълца: „Велико чудо се извършва, брате. Светият, Светият се моли…“ „Не го виждам, рекох. Виждам само светлината.“ А той ме бута да мина напред. И тогава видях Светия, вдигнал ръце над рамената, взрян в дървеното таванче, целия в сияние. А то се разпръсваше из скита като светеща мъгла и се губеше недоловимо за очите. Страшен ми се стори старецът в мъничкия скит, като да беше затворен в божи кафез. Посивелите му коси падаха по плещите върху расото, лицето и ръцете му лъчезряха със сияние…
Лаврентий коленичи, кръсти се и шепне: „Той е, той… Владико наш… Велико чудо, господ въздава благодатта.“ И като безумен стене и се кланя. От очите на стареца се леят умилителни сълзи, стичат се по брадата и стои той сякаш не тук на грешната, ами на небето пред самаго господа. Тогава усетих как ме дръпна и подхвана сила, сбра душата ми и я притисна като под връшник. Цял се разтресох, паднах и аз на колене. Знам, че ридая, ала ушите ми не чуват риданията, страх и неземна радост се борят в сърцето и като че станах нетелесен…