Ех, велика лавро Теодосиева, духовна крепост и мъчилище човешко! Обител на безумци ли беше, или стражница по пътя към божия престол? Поприще ли бе за тия, които се домогваха към невъзможното, или сборище от несвестни злосторници на българския род, школа за просвета или за мрак? Не ще те съдя, защото кой може да съди безумствата на духа в стремежите му към бога?…
Сега, когато и ти, великият йерей, легна върху жестокия жертвеник, дето българският народ е положил толкова поборници за истина и правда, толкова светлолюбци, виждам те като планина, озарена в сутрешно сияние, и не ми се сърди, че поисках да узная тайната ти. Поетът е любопитен и неразумен като дете и често пипа там, дето не трябва, дано разкрие световната и човешка загадка. А тя оставя в душата му печати като рани и моята душа, братя, цялата е покрита с тях, като щавена кожа, минала през световните митници…
---------------------------------------------------------
Прекъснах и се крих в гората, защото край манастира минаха акинджии. Карат заробени от Богданско — власи и унгари, все млади жени, девици и момци. Но даде бог, отминаха…
И тъй, прие ме Евтимий за послушник. А по него време още доиззиждаха светата обител. Тавани и подове липсваха в някои килии, че и печки, че и стъпала тук-там, та ония от братята, които умееха да коват и зидат, работеха с колай да привършат преди зимата. Пък аз им слугувах, метях черквата, миех и греди мъкнех, и всекиму услужвах, само не и на игумена. Евтимий ме държеше далеч от себе си — друг инок му служеше, — но си знаех, че ме следи и очаква опасенията му да се сбъднат. И нарочно залягах примерен да бъда в послушанието и в смирението най-вече. Моята хубост покоряваше монасите, та гледаха да облекчават труда ми и понякога не аз бях техен послушник и слуга, а те мои. Но се преструвах, че не забелязвам, и не се жалех — нека кажат на Евтимий, че се лъже, нека го опровергаят делата ми. Вечер си лягах грохнал в собата до магерницата, дето съселите търкаляха по тавана орехи и миришеше на кандило и мишчини. Рядко се молех — нито сили имах, нито желание. Преди да заспя, премятах броеницата, която си направих от желъд, мислех за родителите си, за Търновград, за Ралица царица, припомнях си по някой стих от моите и леко ми беше; изнемогата на тялото отблъскваше мисълта и сънят идваше крепък и безметежен. Пък и нали това бе само началото и нали в светата обител дяволът нямаше достъп? „Благочестиво, Еньо, благочестиво и търпеливо, си думах. Не се перчи, не се гордей, не говори кой си и какъв си, мълчи за дарбите си и бъди низш духом, подготвяй се за бъдещи подвизи. Още не си влязъл и в деяния и не са те дори подстригали. Нека игуменът да не вярва в боголюбието ти. Уплаши се от хубостта ти, както се уплаши родният ти баща, може би и той съзря в тебе дявола. Тоя дявол ти го остави в Търновград и забрави за него! Ето в тези часове Светият сигурно пак беседва с бога. И ти ще достигнеш блаженството на Таворската светлина, ако постоянствуваш.“ Не излизаше от ума ми Теодосий, какъвто го видях в скита. Рядко напущаше той покоището да дойде в обителта да напътствува, да следи работите и да ободрява. Но и в делничната светлина внушителен бе старецът и когато за пръв път го видях да влиза в двора с прост жезъл, с бавна, смирена походка и овехтяло расо — блед, неземен, — стори ми се, че с него в лаврата влиза самата благодат. Щом се появеше, веднага се стичаха монасите, нареждаха се в две редици и ничком му се покланяха, а той благославяше. Евтимий го посрещаше, целуваше му ръка и го въвеждаше…