Дойде монах със заръка да вървя при негово преподобие. Изкачих се по стълбата, затропах по чардаците и си представях как ще ме посрещне Евтимий — зер сега нашите са му казали за мене всичко, а той дори не знаеше кой съм. И наистина с нови очи ме посрещна, но очи, по-зорки отвсякога. „Седни, казва, чадо, да поговорим.“ Гледам, на масата листове хартия — измачкана, пожълтяла — и познах мои ръкописи. Не бях се досетил да ги взема или скрия и ето че баща ми беше му ги предал. „Защо не ми каза, че съчинителствуваш, чадо, че имаш такъв дар божи? Похвално е твоето смирение, но такъв дар не бива да се крие. Господ го дава за радост и укрепление на душите човешки. Велика утеха и сила е той, когато служи за господня прослава, но е и като отрова, ако служи на дявола за човешкото изкушение, защото словата са като чукове, що коват формата на душата и като пътеводни знаци показват накъде върви. Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад, за да отсъдя накъде ще я насочиш — дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е, като да застанеш между ада и рая. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живееш без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и към пъкъла. Не пиши засега, чадо, дорде не се докоснеш до Таворската светлина. И без това нашето учение изисква от инока както словесно, така и писмено въздържание. Граматик си и би могъл да бъдеш в помощ на кир Дионисий. Но аз реших за твое добро да станеш послушник на отец Лука, болния наш брат во Христе. И не крия, че като те отдавам нему, искам да изпитам твърдостта и силата на твоята вяра. Отец Лука е немощен, болестта го мъчи, прави го злоезичен и гневен. Знам, че няма да ти е леко, но не е ли по-добре да опитаме здравината на гредата, преди да минем по нея? И за една друга опасност искам да те предупредя; за тая, що идва от телесната ти хубост. Повече, отколкото е потребно на човека, ти е дал бог красота и тя ще буди в другите завист и греховност. Пази се от нея, чадо, и не й отдавай внимание…“
---------------------------------------------------------
Великий душеведецо, кой, ако не самият бог беше просветил твоя висок ум? Обикнах те от тия минути с цялата си душа и тогава ти я въздадох, защото ти едничък най-добре я разбра! Ти ми подаде ръка и ми показа угрозата от ада, който съм криел в себе си, но има ли мъдрост по-силна от съдбата? И даже когато оракули са предричали какви нещастия очакват някого и са го предупреждавали да се пази, съдбата пак се е сбъдвала, защото, братя, никой не може да избяга от нея, както не може да избяга от сянката си. Ала тогава там, в игуменарията, аз, младокът, можех ли да зная това? И като целунах хубавата ръка на преподобния, коленичих да ме благослови.
Така за святост и истина се отдадох на страшния свят, в душата, но после, после да говоря за това, пък сега за моя духовен настойник.
Д
На следния ден, когато се представих, видях старец с едра глава и зли очи, седнал на одъра. Брадата му проскубана и под нея ранички, килията сумрачна, одърът висок, та старецът се възкачваше на него със столица. Поклоних се, казах, че от днес съм негов послушник и слуга. Отец Лука подигна вежда и присмехулно ме огледа. „Как те думат?“ — казва. „Еньо, дядо.“ „Ангел трябвало да те кръстят. Гъркът не ти ли каза кой съм и как се държа в българската вяра? Грешникът при мене не вирее. Кой знае дали не си дяволски потайник. Какъвто си хубав, на грях миришеш.“
С такива думи ме посрещна моят духовен настойник, царство му небесно.
Стоя смутен, оборил глава. Над душата ми бдят злите очи и разбирам — настъпил е съдбовен час: не трябва да пусна неговия бяс да влезе в мене. Представих си как Светият се молеше в скита, припомних си поученията на великия Евтимий, към тях отлетя умът ми, та когато дигнах глава и отново срещнах погледа на стареца, в очите ми нямаше отговор на злъчните му слова. Доземи се поклоних и десницата ми опря нечистия под на килията.