Бесът в моя старец се усилваше от година на година. Все по-често ходеше по чардаците да дразни монасите, говореше като еретик, хвалеше дявола. Налагаха му епитимии, затваряха го в килията, дори го заключваха в кулата на хляб и вода. На третата година в навечерието на манастирския празник ми заповяда да взема манастирски катър, за да го възседне и да вървим на събора. Не беше позволено на иноци да ходят там освен на тези, които продаваха манастирски стоки. Отказах, обаче отец Лука тропна с крак. „Грехът е мой, ти си длъжен да слушаш, казва. Върви докарай катъра. Не искаш ли да видиш как рогатият властвува над миряните, ангеле? Нали сме воини во Христе, трябва да идем там да пропъдим дяволите.“
Молих му се да върви сам — не помогна. Принуди ме, ала, нека си призная, подведе ме коварната мисъл, че като извърши и тоя тежък грях, ще го изпратят на заточение в далечен манастир и ще се отърва от него. А през нощта бях сънувал белосана жена с образ, подобен на Ралица. Сънят не излизаше от ума ми и той помогна да се съглася, като че на панаира щях да видя цар Александровата дъщеря. Проклет да е тоя ден, излязъл от черните глъбини на моята орисия! Съдбата ме потегли чрез волята на стареца!…
Щом наближихме селото, видяхме стълпени хора, сред тях пустинник, който се бичуваше с волска жила. Отец Лука ме накара да взема парите в дървеното пахарче, оставени от християните, и когато бичуващият се втурна да ми ги отнеме, моят старец го халоса с патерицата по главата. Потънах в земята, но що да сторя? — продължих да водя катъра. Пък отец Лука проповядва от самара: „Какво сте се събрали край това диване? Що не го нашибате яката, да не се мори сам? Взех парите, защото са ваши грехове. С тях сте наслаждавали очите си, поганци! Дяволът ви е подвел да гледате!“ И такъв внушителен беше, че никой не възрази, а мнозина, като се кръстеха, побързаха да се разотидат.
Тръгнахме из панаира да дирим къде се продават калцуни: отец Лука заяви, че парите трябва да минат по-скоро в ръцете на миряните, да не ни мърсят. С тях решил да си купи калцуни да му топлят болните крака. „Не християни, дума, тръни на зловерието има тук, чадо, мамонски слуги. Но без търговийка и лъжи откъде пари? И царят ги сече по мамонски внушения. Лаврата търгува и той търгува, и всеки от нас търгува и хитрува. Иначе не се живее на дяволската земя…“
Водя катъра за повода, духовният ми татко размахва патерицата и мушка народа да му стори път.
Като не знаеха кой е, хората отстъпваха със страх. Купи си калцуни, почерпи се с пахар вино, килна камилявката. Пее тропар, пък излиза мирска песен. Крия лице под булото, потя се от срам. По едно време ме докосна с патерицата по рамото и викна някому. Спряхме пред сергия с пръстени, пафти и обици. До катъра зърнах плещест мъж. Очите му силни, зверски. На главата му рунтав калпак, отстрани косата му като грива, до рамената.
Моят старец се провикна: „Откога те диря, поганецо! Защо се криеш? Глупееш, глупееш! Уплаши се от гърците“ — а оня ръмжи нещо, дърпа се и зъбите му лъщят като на вълк.
„Остави ме, казва, Витане. Върви си. Не ща, несъгласен съм.“
„Страх те е! — вика отец Лука и ме ръга с патерицата. — Върви настрана, да не слушаш какво ще приказваме, чадо. Греховно е.“ — И аз послушно се отдалечих към сергията и глупаво се загледах в накитите, без да съобразя, че инок няма работа тук. Бях като замаян и не забелязах, че заставам до млада жена. Че е млада, не видях, по мириса усетих, защото от планинския въздух на Мокра моето обоняние, и без това силно, беше се изострило като на палаш, та отведнъж подуши дъха на младата женска плът. И тъй внезапно замайващ бе, че погледнах жената. Ох, орисници, ох, Сатана изкусител, що ми изпратихте тогава! Видях черни очи, тъмни, кадифени, сладки като сливи, в тях страст затаена и тъга утаена, а те — продълговати кладенци на непозната душа, що ме погледна извътре, и моята сякаш простена от тях, дъхът ми секна и, сърцето се разтупа от радостна мъка и страх. Наведох глава, загубих сили и свяст. Усещам, че жената ме гледа. Опомних се, обърнах й гръб и тръгнах напосоки с големи крачки, а тя подире ми — слушам стъпките й из панаирската врява.
Минах край казани, дето се варяха овнешки дробове, и се озовах зад коли с разпрегнати волове. И когато поисках да видя де съм и къде остана моят старец, жената се спря зад мене. „Блудница е — помислих. — Спаси и помилуй, господи!“ — И понечих да се прекръстя. Дорде се извърна, тя отмести черното ми було, задържа го и ме разгледа усмихната. Ала щом ме видя открит, усмивката й се стопи, учудване и смут изпъна мургавото й, красно лице. Като се окопитих, казах й: „Що искаш, сестро, познаваш ли ме?“ А тя: „Прости, отче. Как те казват?“ „Теофил — рекох. — Ти защо вървиш подире ми, какво искаш от мене, божия раб?“ „Нищо, казва, припознах се, отче. Друг си бил, не знаех…“ И тъй изрече последните думи, че си помислих: „Искала е да ме съблазни, но се уплаши от моя образ. Пази ме бог.“ Стана ми драго, възгордях се, а уж със смирение благодарих господу и за нея мислех — коя е, каква е. Напираше желание да се обърна, да я разгледам. Привидение ли беше, образ от ония мирянки, с които баща ми започваше да рисува богородиците, или жива плът?