Вървя из врявата, търся стареца си, а радост ме носи — поразих блудницата с Христовата чистота. Но умът се бунтува, защото паметта бе незадоволена — бегло и набързо бях видял лицето й. Само загадката в очите й запомних и тя не ми даваше мира. Ех, братя, защо любовта между мъж и жена се смесва с любовта към бога? Да би имало разграничения, по-малко щеше да бъде злото в света!… Блъсках се в людете като пиян, все ония очи виждам и не мога да разпозная стареца си между народа, та се сепнах, когато чух гласа му: „Къде се прехласна бе, ангеле? Видя ли Хълбъо? Не ме слуша вече песоглавецът. Карай, казва, да се връщаме. Омръзна ми Христовото стадо, огън да го гори!“
Поведох катъра нагоре по стръмния път и не слушам какво ми приказва отец Лука.
Край пътя имаше едни високи горуни. Кимаха ми съучастнически да си крия радостната тайна и толкова мили ми бяха те и самата планина, понеже нова надежда свиваше гнездо в сърцето ми. Самотността извличаше ума ми вън от манастира, а към нея сега се прибавяше жената от панаира. И понеже бях измъчен и унизен, жената стана моя утешителка, каквато някога бе царската дъщеря Ралица. Още по пътя взех да разговарям мислено с нея, да й доверявам и споделям. Виждах очите й, а самата ми се представяше като дух обичлив и сроден. Ужас и тайна, братя! Може ли Христов раб да зове блудница за утеха и съчувствие? Но душата душа търси и я намира не чрез разсъдъка, а чрез желателните си стремежи, пък разсъдъкът й слугува като отрок на деспот. Искаше ми се да бъда сам, да размисля що стана с мене, обаче старецът не ме оставяше с мислите ми. Разказва за Хълбьо, когото смятах, че е рожба на неговото въображение. „Хълбьо, казва, чадо, е хусарин, обирач, че и хора е клал. Не е дошел тук за добро, ама ме лъже. Ние с него едно време сме върлували. При царя Михаила Шишмана войскари бяхме, десетници, после го ударихме на обир. Нейсе, друг път ще ти разправям тия истории. Пък сега, щом стигнем пред манастира, натири тихом-мълком катъра да не познаят гърците, че сме ходили на панаира. То и да познаят, все ми е едно. Дето са сто гряха, там са и сто и един. Тя моята се свършва и тъй, и тъй.“ Ала в лаврата бяха узнали за нашето пътешествие и ни наложиха епитимия — да окачим на краката си звънци и с тях да ходим цял месец. Отец Лука да стои на колене в нартиката през време на утренните и литургиите, аз да вървя десет разкрача след него, никой да не говори с нас и в трапезарията на обед и вечеря да се храним с огрудките… Повика ме негово преподобие в игуменарията. „Тежко е наказанието, чадо, ала и вината ти не е малка. Защо не дойде да ми съобщиш какво ти заповядва твоят старец? В случаи, противоречащи на манастирския ред, инокът трябва да се обърне към игумена…“
Мълчах. Нима великият Евтимий не знаеше що за човек бе отец Лука? Шегуваше ли се, или вече подозираше що става в душата ми? Ех, защо и най-светото учение изисква човекът да лукавствува, да дебне другаря си как изпълнява канона, защо искаме един от друг подвизи, дори страдания — доказателства за правотата на нашето учение? Защо не оставим човекът сам, по съвест да решава кое е грях и кое не е? Невъзможно е, невъзможно, щом правила, закони и канони ни свързват, щом изповядваме една вяра и една молитва, пък макар и Христова, която отрича всякакво насилие! А вечно ще се бунтува човекът против закони и ред, ще ги тъпче като негови тирани. Не знаеше ли негово преподобие колко пъти моят старец беше наказван, или искаше да ме накара да говоря не за мъчителя си, а за нашите отношения — защо не го любя вече, защо го избягвам, да провери какво се е променило в мене и как приемам наказанието? Велики наставниче, прекалено искаше да се сломя! Забрави, че сам си горд и оня, който светна на Тавор, също бе нечовешки горд, иначе не би излъчвал светлина и не би говорил от името на небесния си баща! Ти, просветеният, не виждаше що става в сърцето ми, защото като признаваше само една истина над всичко, от човека изискваше да бъде такъв и такъв, а не държеше сметка какъв е. Знаеше ли какво се случи на панаира? Знаеше ли, че и в моята покорност имаше сила? Докато стоях пред теб, гордият дух от болярската черква пак заговори в мене и ти се отдалечаваше, а в същото време мислех, че си приличаме. И понеже трябваше да кажа нещо, поклоних се и ти рекох: „Да бъде волята ти, твое високопреподобие. Ала волята човешка е като жар под пепел и не всякога човек знае дали дяволът, или бог я раздухва. Обаче огънят е светлина.“