Здрачи се и съборът се събра. Чакаха гостите да се приберат. Моят старец ми нареди да премета килията и да налея в кандилото нов елей. Вчеса се с дървения гребен, седна на пъна и опря гръб в стената. „Нека ме изпъдят, казва. Ще намеря Хълбя, няма да ме остави без къшей. Но да ми върнат парите, че иначе да не се чудят, ако някой ден лаврата пламне, да изгорят живи… Аз откога скланям тоз глупак да й даде огъня…“ „Какво говориш, казвам, отче свети?“ — И се кръстя смаян. А той: „Много, казва, размислях за ползата от гърците, за лъжите им. По-добре да не мамят народа, че били виждали бога. Грешен съм, чадо, много съм грешен, ама май съм прав, дяволите да ме вземат…“ Запуших си ушите, излязох вън да не го слушам. По едно време чух стъпки и видях, че самият Теодосий идва по доксата и почуква с дървения жезъл. „Светият идва самичък“ — казвам. Моят старец ме загледа изумено, зафъфли: „Не идва при нас. Той си отива в скита. Не може да бъде. Не му отваряй…“ — И се кръсти. Почука се на вратата. Отворих. Посрещнаха ме светли очи, успокояващи с кротката си веселост, без укор, без мрак. Благослови и влезе, като да е бил и вчера при нас, па се поклони до пояс. Отец Лука заби очи в пода. Светият задържа погледа си на мене, усмихна се и лекичко чукна с посоха. И като от камбанка полетя из килията гласът му, спокоен, а режещ душата. „Не мисли, казва, че идвам за наказание, брат Лука. Тук съм по Христова повеля, да ти се извиня, отче. Виновен съм пред тебе, задето, като знаех делата ти, не те споходих и с това опущение съм те оскърбил. Ние, събраните в името Христово, сме като стройна гора, дето всяко дърво крепи другото в бури и ветрове. Но ти, като знаеш, че всекичасно се бориш с греховете си, защо не потърси душевно укрепление от никого? С виденията чрез благодатта виждах как душата ти вопие за светлина и рай, а умът ти се бори с бога и слуша дявола. Ако не с разсъдъка, със сърцето си разбрал, че човекът жадува просветление за господните тайни и от жад и нетърпение да ги узнае стига до отрицание и зло. Буйните, като отрицават, сами се хвърлят в тъмнините на ада и се заплитат в мрежата на лукавия. И както осъденият отрича закона и съдията си и не се разкайва, тъй и ти постъпваш. Забрави ли изповедта, когато те приехме за наш брат? Много от злодействата на разбойника Витан скри, защото не посмя да ги изповядаш, а те мъчат душата ти. Нима не знаеш думите на Спасителя, когато нахрани народа с пет хляба и две риби? «Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството божие.» Няма човек, освен от когото бог се е отвърнал, да не види в законечните мигове преди смъртта небесната светлина и нетленния мир, когато сияние озарява целия му живот, та стане ясно как го е разхитил напразно. Едни го виждат тогава, други приживе постигат единение на плът и дух чрез благодатта, за която и ти си дошел тук да намериш мир за душата си. Но ти, брате, поиска да съблечеш дрехата Христова и на богомилската скверност се надяваш да оправдае тежките ти грехове. Разбойникът Витан още не е умрял напълно, ала мирото господне гори сърцето му и притеснява дявола в него, та го кара да беснее…“
Моят старец се захлупи на пода. „Иди си от мене, казва. Иди си, свети отче. Недостоен съм, в смрад съм потънал, напразно се мъча за изцерение и не вярвам, не бива да бъда простен…“ — пъшка и мотае глава. „Подигни го, чадо“ — рече Светият. И щом го изправих на колене, прекръсти го. „Неизповедими са, казва, пътищата към светлината, както и пътищата към греха, та не ще те съдя, брате Лука. Нека Христос ни прости и ни съди нас, двамата. Идвай при мене, когато пожелаеш. И ти, чадо, Теофиле…“
Същата нощ моят стрец заболя, омекна. Взе да ме гледа умилено, взе да чака смъртта. През цялата есен се грижех за него. Той тъгува и ме обича, пък аз, когато ме славословеше за добротата ми, започнах да го презирам… Служех му, а все едно не го виждах…
Ж
Сега, когато ми предстои да говоря за Таворската, за скръбната тайна и за моето падение, питам се — как ще намеря слова за това, което е неизказуемо, и моля бога да ми ги изпрати. А молитвата ми е безсилна — не слиза благодатта, понеже душата е отчаяна. Обаче търпелив съм и с надежда да ми помогне преди всесъществуващият, а пък нека и дяволът, макар че говори наопаки. Преди всичко да разкажа как се представи отец Лука в бялата нощ.
След покаянието на моя старец се извърши благодарствен молебен, а в черквата отец Лука се завлече с последни сили и с моя помощ. Самият Теодосий го поръси със светена вода, сложи го от дясната си страна, всички кандила и свещници бяха запалени да се покаже, че светлината е победила. И Евтимий му поднесе дар — кратко житие на свети Христофор. Всеки е като свещ, около която са омотани повесма от страсти и грехове, и когато са много, закриват светлината й. Тогава човек е окаян и няма радост за него. В оня ден светна моят старец, защото повесмата се свлякоха. Плаче от умиление, блъска чело в студените плочи. А като се върна от черква, легна отпаднал, но облекчен и възгордян! Награждавайте човека, за да го поощрявате към доброто, слагайте го на почит, нека дяволът да го завъртва на друг чекрък. Кой знае обаче по-добра ли е спасителната лъжа от голата истина? Защото и с най-красната лъжа дълго не ще живее човекът, ще я отхвърли да търси истината… Написах тия думи, понеже тогава ме жегна съмнение дали с моя старец не се извърши велика лъжа. Измамиха го да сразят неговия земен богоборски разум, да го смирят и повалят в нозете Христови. И се размислих за пръв път върху човешкото преклонение пред неведомото, как то обезоръжава воля и мисъл, за да успокои духа. Прости ми, господи, но като си ни сътворил с разум, защо искаш да се откажем от него и да приемем, че е премъдро онова, което не познаваме? Защо искаш човекът да коленичи пред могъществото ти, нали на самия него си дал могъщество и власт над всички твари и разум да те познае? Криеш се от разума, а се откриваш в безумието! Или като осъди на гибел, плен и позор християните, насочи ума им към себе си, да имат утеха в страданията? Както изведеният на позорището осъден трепери и всичко в него се напряга да посрещне болката и смъртта и мисълта му блуждае да се закрепи за нещо, тъй в тия страшни времена на властнически разплут и агарянски нашествия човекът дири опора отвъд, в царството божие, в магии и чародейства. Въоръжаваше се душата, укрепваше се с всякакви самооблъщения и като факли светнаха тайните и безумията човешки…