Вечери на дявола имаше в моя живот не една и не две. И дни, и нощи, и седмици, и години, но тая извести, че в мене Сатаната ще пребъде. В кръвта човешка е силата му и в окото човешко, що бди, алчно за тайни…
През пролетта се опитах да постигна исихията. Лежах гол на пода да ме изкушават демоните отляво и отдясно, както е казано, и да ги победя. Мисъл и воля — в Христа. Виждам го с бяла лъчезарна плът, разпнат или жив да ходи със светите си стъпала, а с него светлина се лее. Шепна: „Сине божи, помилуй мене, грешника, със сърдечно съкрушение, с душевно умиление. Покажи ми господа мой, който ме е призовал от майчината утроба.“ И повтарям безброй пъти молитвата. Щом се изморя, подемам неизречимо, тоест оставям душата да говори, слушам, що иска, и я усещам омотана в желателните си стремежи. Дяволът я понудва, пречи й да вдигне тъмното було на непребродни векове. Но ето, проблясва успокоение, радост и тихо щастие се надигат в глъбините й, сияние от други светове я огрява и затрептява тя в блаженство. И ми се вестява ангел-благовестител с лебедови крила. Ах, няма слова да изрека що съм прозрял, безпомощен е и език, и разум, да разкрие божествената тайна! Скача обновено сърцето, весело бие в гръдта, смирена радост разлива по снагата, слави господа. Всичко, що се ражда и съществува, е негово жертвоприношение и благоволение, зад видимото и вещественото е скрит той в непрогледността на пространствата и времената. Умилителни сълзи и възторг, и ангелска радост. И разбирам защо серафимите край неговия престол го славословят, понеже сега и аз съм при тях… А пробуденият изменник, умът, пита: „Защо жертвоприношение? Кому?“ Но душата го отминава с презрение. Знае тя, но не може да се изрази и се къпе в сладката мъка на любовта. Стои над света като дух над животворящата бездна господня, съзерцава я и не я смущава ни змията, ни звярът, ни отровата, нито грозотата. Лукавствува пак умът. „Те защо са, не са ли от дявола?“ „Мълчи! — казва душата. — Несъобщима е същността му. Каквото и да помислиш, не е то. Само аз мога да усетя неговата енергия.“ И пак потъвам в блаженството на благодатта и се моля: „Запази, господи, това, до което се докоснах, подкрепи ме с вяра и удостои с благоволението си, да лицезря Тавор и да се радвам на славата ти. Тя ме напоява с милост към всичко, с радост и безстрашие към смъртта. Нека и аз бъда твое жертвоприношение, клас от жетвата на твоята вечна нива. Ще тръгна с нов прилив на обич към живо и мъртво, защото узнах, че всичко има първообраза си в тебе…“
Не твърдя, че тъй съм се молил тогава, ала няма друга надежда за човека, друга връзка с господа освен медените пити, що си натрупал от младини в скривалището на сърцето. Към тях се възвръщаш на старини като към пролетно слънце… Ех, защо не е постоянно това въздействие на духа! Защо трае само минути или час и секва като извор при суша? Стои настрана Сатаната, подсмихва се, чака да отмине благодатта, да се измори духът, трепетният възторг да се разнесе като сутрешна роса и тогава да заговори. Измъква се наяве помрачената с помисли памет, рипва измамникът ум, а с тях пръква към самовластие променливата душа. И светът пак става свят на сетивата, където господствува рогатият. „Погледни — казва той — тялото си, виж срамотите си. Нима Адам е имал срамни удове, когато, е бил в рая? От кого е създадено то тъй? От мене или от твоя бог? Ако си син на духа, щеше да бъдеш външно друг и като ангелите нямаше да правиш това, което всички животни правят, когато ядат. Гледай колко е красива тая плът, що съм сътворил за наслади, каква сила и гъвкавост крие и не забравяй, че е временно такава. А ти искаш да я направиш мършава, слаба и негодна! Когато се сбабиш, оная от панаира ще отдаде сладката светлина на очите си другиму… Я виж как те гледа твоят брат во Христе Манасий. Наднича през прозорчето, шепне: «Хубав си, брате, хубав!» И очите му лъщят, пълни със сластна влага.“ Ох, съществуваше и това в светата лавра, та мятах расото върху прозореца да не ме гледат содомити, закривах светлината божия и си казвах горчиво: „И тя служи на греха, като дава възможност на очите да съблазняват.“ Ала и сам се съблазнявах от своята голота, защото никога дотогава не бях разглеждал снагата си. Като беше пред очите ми, нечестивият изпращаше демоните и напираше в мене да ме хвърли в плътско блаженство. Една нощ сънувах, че тялото ми е тяло на ангел, розово и божествено красиво. Разглеждах го с възхищение и почуда, галех го и му се радвах като на съкровище. Тъй дяволът насочваше ума ми към плътта и казваше: „Тайна на тайните е тя и аз съм нейният творец, а твоята вечност е измама. Покойният Лука знаеше това, та се бунтуваше и богохулствуваше. Сляп ли си да не виждаш що за хора има край тебе? Не слушаш ли раздорите тук? Аз съм и в Теодосий, твоя учител и светило. Приел съм образ на светец, за да има и от тоя вид измама, иначе всичко ще бъде еднакво като тревата и противно би било да се живее на земята…“ Братя, страшен е Сатаната, понеже е съгласен с всичко, дори да приеме бога, за да осмее славата му. Но тук беше прав, защото наистина в лаврата имаше всякакви: сребролюбци, сладострастници, лъжци, измамници и властолюбци, и чрез тях той действуваше. Имаше и ясновидци, като отец Никадор, който виждаше от цяло поприще кой идва към манастира, предричаше съдба, а беше безкнижен. При него ходеха да си гледат братята, що ламтяха за власт, чин или за нещо користно. В едни исихията се изразяваше като светлина, в други — трепетен възторг и страх, сълзи и радост, за трети ставаше магия да се узнае бъдещето. Тези, що жадуваха власт, бяха люде, върху които не падаше сянката господня, люде славолюбиви, замесени във всички черковни, царски, болярски и архиерейски сплетни. Така си мислех и тешех, но скоро разбрах, че между тях са и Теодосий и Евтимий, защото на зле вървяха и царските, и черковните работи.