---------------------------------------------------------
Нея година цар Иван-Александър благоволи да увенчае със самодържна власт във Видин сина си Иван-Срацимир. И станаха двама царе, а боляринът Балик се отдели в Карвунската област и стана трети. Същата година цар Иван-Срацимир се отметна от Търновската патриаршия и се подчини на Константинополската. Така стори и Балик, та се разцепи българската църква и взе да залязва славата й, а с нея и славата на самодържеца, понеже и болярите самовластвуваха. В Македония владееше Вълкашин със сина си Марко, в северозападните земи — деспотица Теодора, сестра на Иван-Александър. Имаше боляри в Романя, дето бе агарянско, които признаваха гръцкия император или Урхановия син Сулеман. А трети управляваха на своя глава. В Търновград се мълвеше, че царят, като застарял, отпаднал на воля. Зашътаха и Теодосий, и Евтимий между лаврата и Търновград, плъзнаха слухове за раздори и несъгласия между тях и царя, от една страна, от друга — между тях и патриарха. Някои боляри и архийереи клоняха към Срацимир, други държаха за нашата патриаршия. Имаше кефалии и катепани власи, уж царюви, пък с едното си около гледаха към Бесараба. Замеси се в тия спорове целият клир, пламнаха крамоли и с ония, които твърдяха, че божата същност е непознаваема. От гръцката земя нахлуха нови ереси и врачове, владеещи магически заклинания. Тогава се прочу някой си Теодорит, монах, дошел от Цариград в престолната, който увлече и прости, и лични с чародействата си. Като чу за това, с царска помощ Светият го прогони от Търновград, защото тоя Теодорит отричаше исихазма. Но по-крайни го заместиха — последовници на солунската монахиня Ирина. За тях после ще говоря и как станах богоотстъпник… Скитници имаше много, както и сега — люде, прокудени от агарянците и от душевна тревога, които сами не знаеха що дирят из света, все ходеха от манастир на манастир и от град в град да разнасят чуто и нечуто, видено и невидено. Всеки вярваше, че приближава краят на света, и се питаше как да постъпи: дали да спасява душата, или да доживее своя живот в наслади. И понеже отчаянието е двуезично — от едната страна на човека застава Содом, а от другата — смъртта с оня свят, — мнозина, като си казваха, че ги чака пъкълът поради греховете им, отпущаха му края и се предаваха на рогатия. Развеждаха се съпрузи и за лесен развод ходеха във Влашко — там поповете им вземаха пари и не гледаха какви са. За пари, хубави дрехи и предмети ламтяха и прости, и знатни и се появиха разбойници навред, ставаха убийства и всякакъв разбой по селища и пътища. И аз, като слушах и виждах как се усилва дяволът, молех бога да опази заключената истина в сърцето ми, това местенце, което побира в себе си целия свят. Нарочно не давдх ухо на слухове, отбягвах срещи, усамотявах се в молитви и съчинителствувах, без да записвам — на памет. През свободното време ловях риба, понеже ловитбата бе станала за мене забава и страст. Рибата закачах пред вратите на болните старци и те се радваха и ме хвалеха. Уж спокойна беше душата ми, но кой от нас знае, къде се е скрил дяволът и що замисля? И кой може да предрече утрешния ден за себе си? Или да рече — знам що мисля и що правя? Упорствувах да видя истинската Таворска и да се озова в рая, както ми обещаваше Теодосий и учението, ала не ме спохождаше по-висша благодат от онова неизречимо познание, що се изразяваше в радост, светли мисли и душевен покой. „Тъй е“ — казваше душата задоволена, ала умът все питаше неспокоен, понеже колкото повече опознаваше света, толкова по-малко й вярваше. Двоеше се съзнанието и без да ща, хващах се в мислите на покойния отец Лука. Образът му се изстъпваше да ме изкушава и се сля със Сатаната. „Ето — говореше, — в лаврата уж е царство божие, където всички трябва да са равни, а има ли равенство? Едни от вас, които могат да постигнат съвършенство в исихията, господствуват над другите, що живеят оглашено. Те трябва да чакат в послушание, да работят, да се подчиняват и да се надяват. Нима такова е царството божие — с подчинение и послушание за едни, а за други — свобода, разговори с господа и съзерцание? Не е ли казано от Христа: «Възлюби ближния си, както себе си.» Но погледни кой какво прави тук. Всеки безмълвник се грижи само за благополучието си, да стане съвършен и да господствува. Самият ти не се ли отделяш да ядеш ангелски хляб и не си ли обърнал гръб към людете? Дотолкова си възлюбил твоя бог, че нямаш нужда от себеподобните си и за никого нехаеш…“ Така ме изкушаваше онзи с козите, в тревога и срам ме хвърляше и започнах да мисля, че двата свята в мене са тайна на самия Христос и на неговото появяване, та с голяма горест и страстност се хвърлях в исихията. И най-сетне даде бог мигове в една нощна доба, мигове страшни, съдбовни, да видя ужаса на славата му, що помрачи слабия ми разсъдък и ме предаде на дявола…