---------------------------------------------------------
Като се събудих, казах си, че вече не съм монах и не мога да ям ангелски хляб, та помолих Евтимий да ме вземе със себе си, когато отива в престолната. Исках да видя родителите си. И в деня на преподобния Тит чудотворец негово преподобие седна в колесницата с дякон Наум и ефимерия архимандрит Тихон, стареите на коне, пък аз и още двама монаси — пеша. Кефалията ни даде шест конници и четирима стрелци, сложихме в колесницата нови преводи на житиета и триоди, а между тях евангелие, украсено с изкусни рисунки, дар за цар Иван-Александър. Денят мек, топъл. Агнета заблели, орачи се привели към ралата, птички запели. Крача най-отдире, в душата ми мрак и презрение. Конниците дигат прах, звънчето на дякона известява кой пътува и зове миряните да дават път на игуменската колесница. А тя черна, висококола, със златни кръстове отстрани, напредва като грамадна богомолка и скърца с ремъците си. Из селата тичаха след нас деца, селянки и старци чакаха благословия. Евтимий ги благославяше с хубавата си ръка, аз навеждах безверната си глава. Понякога се изравнявах с колесницата да го погледна, макар да не знаех какво очаквам да открия в него. Дълги бяха краката му, стойката достолепна, болярска и главата му властна. „Дойди да те просветя в страх и благоговение“ — като да казваше лицето му. Брадата на ефимерия сива като глава на врана, а неговата кестенява, млада и тук-там из мустаците му червеникави косми. Погледна го, па се запитам: „Как може тоя умен човек да не знае това, което аз узнах? Нали е достигнал Таворската? По-достоен ли съм от него, или съм много грешен?“
Говореха за новото писмо на Калист до нашия патриарх. Отец Тихон държеше замислено брадата си, дебелите му устни лъщяха от влага. „Царят ще ни изслуша, както изслушва и патриарха. Не рачи да взема страна“ — думаха стареите от конете. Евтимий рядко отвръщаше. Сигурно обмисляше речта си пред Иван-Александър, защото утре трябваше да се яви в двореца за уреждане на черковните разпри. Пък мен те не ме занимаваха. Щом божите тайни са такива, все едно в каква черква се молиш.
Ставаше разговор и за разбойниците, и за шарката, що завърлува от пролетта. А като наближихме „Устато“, един от стражниците викна и посочи към Янтра. През реката газеха десетина полуголи жени и мъже. Водеше ги брадат мъж, препасан с овча кожа и с дървен жезъл в ръка. „Кратунарите, поганците! Ще им хвърля“ — рече един от стражниците и наблегна лъка. Тетивата бръмна и стрелата се заби пред мъжа, който бе излязъл на другия бряг. Оня веднага се скри зад една върба. Жените подигнаха високо полите на ризите си, мъжете им подадоха ръце по-скоро да прегазят, а брадатият извика зад върбата: „Защо стреляш, несвестнико? Ела при нас да узнаеш рая, глупако!“ — Стражниците хванаха колчаците си, но Евтимий повели да не стрелят и всички се прекръстихме. „Анатема! — рече отец Тихон. — Как благоверният ни самодържец търпи тая скверност?“ „Вселукавият ни се надсмива, отче. Кой не би ни укорил, задето се отнасяме лениво към бесовете на плътта? От нашата леност запада българската скиния.“ И заговориха за ересите, пък аз не отвърнах очи от Янтра. Една от жените изостана, еретиците я подканяха да бърза, но тя се бавеше и поглеждаше към нас. И заседна в ума ми, че това е моята блудница от панаира. Втълпих си, усетих мъка и ревност, повече се озлобих и до Търновград дума не промълвих.
През Кселифора влязохме в града от север. Но да не разказвам подробно моето кратковременно пребиваване в престолната. Девинград нараснал с нови коптори на бежанци, умножила се сиромашта, край всяка черква божеци, в странноприемниците пълно, гъдулари пеят и свирят. Търновград набрал люде, а самият обеднял и посивял. Знатните се занимават повече с магии, отколкото с молитви, простите го ударили на безгрижие, кражби и просия, а царската власт линее и си стои настрана, наслаждава се нашият застарял самодържец на боголюбиви слова, на изображения, на женска хубост и всякакви други хубости. Венценосният му син Срацимир не признава брата Шишмана за наследник, нито дори баща си, иска власт над цялата страна. Балик си кара по своему, черквите в свада, досаждат на негово царство с пратеничества… В къщи баща ми болен — нито се зарадва, нито го натъжи моето пристигане. Майка ми заплака от радост, пък не смее да ме прегърне — зер нали съм божи служител и светец. Сестричката ми се плаши от расото и камилявката и бяга по-настрана. Свой съм, а съм им чужд. Бог ме е отделил от най-близките ми, не знаят как да се обръщат към мене, как да се държат. Погледнах се в огледалото и се сепнах. Лицето, загоряло от пролетното слънце, не прилича на светец, брадичката ми златна, очите извътре горят със синкава светлина, в дъното им страсти, злоба, богоборство. Няма благочестие, бесове напират… Поседнах край болния си баща на тръне — страхувам се, ще отгатне що е в душата ми.