Извадих рибата от серкмето, изсипах я от торбата. „Вземи си, казвам, колкото ти трябва.“ „Ами в какво да я нося, като не се сетих за съдина?“ „Ще отрежа пръчка да я нанижа“, рекох и все в леската гледам. А тя: „Защо не ме поглеждаш, отче? Сърдиш ли ми се още? Замъчена е душата ти, казва. И моята е замъчена отдавна — тъй те виждам аз. Пък какви са хубави нозете ти, като на светец — тънки, бели… Понаучих аз за тебе, разпитах кой си, отде си дошел. Да знаеш, Арма ме казват, от Кефаларево съм. По-много не питай. Знай само, че съм щерка на афоресан поп и съм сама-саминка на този свят.“
Дялкам върбовата пръчка, загърбен нарочно, а тя зад мене думи като бисер ниже. Белица се пени, речивото ечи, кукувица кука и гърлица гугука.
Из цъфналите глогове манастирските пчели жужукат. „Погледни ме, дума, не ми се сърди, че откога те диря…“
В очите й покана за грях и показ на окаяната й душа, към какъвто и моята бе склонна в тези дни, понеже, измъчена и отчуждена, бе просекиня за утеха и споделност. Защото има дни за човека, когато казва: „Нищо да не бъде и светът да не съществува. И ако една тайна води към друга тайна и няма край, безсмислено е всичко и е измама.“ В такива дни се поражда най-страстна и отчаяна любов, полита човек в бездна, утеха и сладост да търси в ада…
Настръхна душата ми, откачи се от ум и разум, не мога да отвърна очи. Елекът й обшит с шевици, по забрадката лъщят титерици, плитките й черни смоци, виснали под колената, на кръста й зелен пояс. Като вълна ме блъсна силната й плът, що напираше изпод сукмана. Стоеше отпреде ми подобно разцъфнала липа, гладеше дебелата плитка, прехвърлена през гърдите, в очите й светлини като при изгрев. Погледнах горе манастирските стени, зад тях бялата лавра и усетих сърцебол.
„Ти, рекох, не беше ли с ония, дето газеха Янтра миналата неделя, с еретиците?“ „С тях бях, казва, с нашите и учителите Лазар и Калеко. Еретичка съм. Ако е орисано да се отвърнеш от мене, като разбереш каква съм, остани със здраве. Чист си ти, съвършен, свободен от грях, пък аз съм съботница. Татко ми, поп Харитон, го афоресаха за богомилство и бунтарство. Кефалията го би, та го преби, майка ми се спомина, пък мене вестиар Конко насила ме омъжи за едно глухонямо, негово ратайче. То само побягна, че отидох при братята и сестрите за утеха и свободна да съм. Година стана как ходя с тях. Неразумна съм, зла съм, отче Теофиле…“
Такива изповедни думи слушах и се смутих повече: А тя мачка черната си плитка, дъвче края й, зъбите й лъщят, в очите синина, подобно восковица на слива. Кожата й като кора на млада ябълка, челото широко, умно, ала нечиста сила от нея замайва като кипналата от родилни сокове земя. Що за душа? И какви са тия нейни думи, че съм свободен от грях? „Нима не знаеш, казва, че щом си в божата бездна, няма разлика между тебе и господ, всичко можеш да вършиш и на всякакви грехове да се предаваш?“ И започна да ми доверява еретическото учение: господ и дяволът били братя, но дяволът със съгласието на брата си се отделил от горния свят и направил веществения, всеки да си царува в свой свят. Тогава рекъл на господа: „Да направим свои подобия, за да видим кой от нас двамата ще бъде повече почитан.“ И създали Адама и Ева. Обаче нито Адам, нито Ева можели да отличават дявола от бога. Като разбрал това, дяволът посял дървото на познанието и ги изкушил да ядат от него. Оттогава се зародила паметта и познанието в човеците, та всеки започнал да живее с две полици — едната към господа, другата към брата му…
„Ами в Христа вярвате ли?“ — казвам. „Вярваме, отче. Имаме го за пратеник от горния свят да привлече душите към бога. Борят се двамата за нашите души, всеки да има повечко на своя страна и от това душите ни се мъчат… Тъй си е то, знаеш го, защото и ти си замъчен като мене…“
Порази ме еретическото учение, стори ми се правда и аз, дето се смятах по-окаян от нея с помисли към вселена и бог, видях се на прав мисловен път. Питах се да й кажа ли какво съм разбрал в манастира, но не се реших и млъкнах. Гледам тревата в краката си, тъпча на едно място. Пот потече под калпака ми. Тя пресегна и го сне. Дръпнах се да си вървя, а тя ме моли: „Обещай, че ще дохождаш. Много работи имам да ти казвам. За тебе съм оставила нашите, да кукувам в пустата ни къща. Ела и утре по това време. Ще те чакам по-нагоре. Там има едно придебно място…“ Моли ме и аз се съгласих. Двадесетгодишен бях и не знаех що е жена. Прибрах серкмето и минах в насрещния бряг. Пък тя стоеше на леската и ми махаше…