---------------------------------------------------------
Нощес чувах свинско квичене. През селата минават исмаилци, избиват свинете. Нащрек бях и много пъшках от спомени. В паметта е съвестта и чрез нея ни мъчи господ. Късата памет е грях…
Мятах се в оная нощ като в огница върху козяка на коравия одър. „Щом си влязъл в божата бездна, няма разлика между тебе и бога…“ С мътния смисъл в тези слова се бореше моята мисъл. Наистина, не бях ли се озовал в божата бездна и намерих ли друг изход освен отрицание? Порази ме еретическото учение, прелъсти ума ми. Слушал бях за Босота, че развеждал съпрузи, а Теодосий, Калеко и поп Лазар карали последовниците си да ходят голи и да блудствуват, че настоявали децата да се скопяват, хулили икони, кръст и прочие. Но какво ли не говореха за ересите? Казвах си: „Невъзможно е да отклоня разума от издирване тайната на двата свята. Защо да не опитам и чрез Сатаната? Ще отида утре към реката да узная от Арма повече за новото учение.“ Тъй се подлъгвах, защото горд е човекът и с благовидност покрива страстите си…
На другия ден следобед взех сака, уж за риба, и прегазих Белица. Арма се измъкна из ракитака, белосана, с пафти. Поведе ме — вие и превива кръст.
„Нощес не съм мигнала, казва. Боях се, че няма да дойдеш. Може, рекох, да се е уплашил. Сполай, че дойде.“
Седнахме на една моравка и започнах да я разпитвам: „Ходите ли голи в пещерите?“ „Ходим, много е грешно, но тъй дяволът се обезсилва и няма власт над нас.“ „Как се обезсилва?“ „Ами като му въздадем, напуща ни. Така ни учат апостолите.“ „Вярно ли е, че сте искали децата да се скопяват?“ „То е за добро. Скопците не са много подвластни на дявола… Ако искаш да знаеш, върви да те водя при нашите. Там има и от вашите калугери.“ „Ами молите ли се?“ „Молим се след въздаване на дявола, молим се. Някои плачат даже, други не плачат. Ти ще кажеш добро ли е то.“
Гледам — усмихва се тъжно. Както си я представях, така излизаше.
„Що искаш от мене, еретик ли да стана?“ „Само да те виждам“ — казва. „Забранено ни е да общуваме с жени. Върви си с миром“ — рекох и сам се учудих. Ох, душо, бягаш от злото, а с любов обличаш страстите си! …
Сепна се от моите думи и хвана плитките си с две ръце. „Не ме прогонвай, вика, не ме отблъсквай. Душата ми те иска.“ Клати се седнала, както правят жените, когато оплакват. „Докосни ме с ръка, гълъбе небесен, пречисти ме.“ — И сложи глава на колената ми.
Натежа грешната й глава. Погледнах женския тил, заоблените рамена, а тя хвана ръката ми, целува я. „Съжали ме, дума. Да знаеш как съм те дирила. Бях се отчаяла — няма да ме погледне той, защо се лъжа. По-добре да скоча в някой въртоп…“ Ръката й гальовна, топла, стиска моята, пък аз започнах да се дивя. Кой ми я изпрати? Как тъй и тя е мислила за мене и откъде е узнала, че съм замъчен? Чий пръст е тук — божи или дяволски? Да й кажа ли как съм се молил за спасението й? „Кажи й!“ — ечеше реката. „Кажи й!“ — нашепваше ветрецът. „Възлюби я повече!“ — настояваха птиците. „Тя ти е най-близка, най-сродна, защото ти си Тома и Юда Искариот.“ Жалост ме налегна, рекох й: „И аз съм мислил за тебе цяла зима.“ Тя коленичи, притисна ръката ми към челото си тъй и замря. „Свети хубавецо, дума, наистина ли? Повтори го, пак да го чуя.“ „Вярно е, лоши работи се случиха, не мога да остана в манастира.“ „Ами какво си решил?“ „Искам да походя из света, да погледам, да размисля.“ „Ходи! Ходи! — вика. — И аз така ходя. Да те гледат, какъвто си. И аз ще тръгна с тебе, отче.“ „Не ме наричай отче, Еньо ме наричай, с мирското име“ — казвам. И щом го изрекох, разбрах, че наистина съм се отрекъл от монашеския обет, припомних си съня и бащините думи: „Как можа и ти да се отречеш от него?“
Денят топъл, земята накитена, всичко се нежи, пък сърцето във веригите на отрицанието към жената тегли, умът загалвиква, че от еретиците ще узнае тайната, която нито Теодосий, нито Евтимий знаят. От тая пуста тайна що не се поражда? С очи я гледаме, с уши я слушаме, а не можем да я разгадаем. И ако някой, рече — знам я, — лъжец е. Ако пък рече — няма никаква тайна, — глупец е!…