Станах писар, ала ново не научих от кратунарската мъдрост, само лъжи — човек свободно да се отдава на сласти и пороци. Людете намираха сладост в бичуванията, в плачовете, в молитвите за очистение. Тъй се укротяваха. Разбрах, че човекът обича страданията си и като Йов му се ще да вини господа. А къде другаде се опрощаваха бесовете и тъй свободно върлуваха? Между съботниците имаше и бежанци от Романя, загубили семействата си, люде отчаяни, които живееха край църкви и манастири от подаяния, замаяни от тайната, що ереста обещаваше. Човекът без тайна не може. Поп Лазар го знаеше и на тайната възлагаше. Той беше умът и злодеят, Калеко беше сластник и строг, наказваше с бой, но за всичко слушаше разпопения. Съботниците крадяха вещи, храна, добитък, колеха го, отдаваха се на лакомия и страшни бяха сбиванията, крамолите на мъже за жени и на жени за мъже. И Арма се биеше заради мене, а гъркът дебнеше да ме премахне, но се боеше от учителите.
Като започнах да се храня доста с месо и риба, която сам ловях, и станах приближен на поп Лазар, взех да отлагам бягството си и постепенно свикнах, понеже тоя живот ми хареса. Слънцето ме печеше, земята ме хранеше със силата си. Ден след ден отмина и отчаянието, и терзанията на ума по световната загадка — сам себе си не можех да позная. Почина Христовото чедо. Вместо него безгрижно заживя присмехулник и лакомник. Заякнах, от нищо страх, започнах и аз да господарствувам. И като се погледнах веднъж в един вир, изсмях се. В очите ми дяволът играе с лукави светлини, лицето, по-рано бледо и богообразно, сега мургаво, устата наедряла, брадата гъста и къдрава. „Ето ти сладостите земни, тъпчи като звяр тая земя, усещай ласката на слънцето, повея на ветреца, топлия оплождащ дъжд и мириса на задоволената гора — зелено чудовище, създадено да ражда, да крие и услажда. Ето ти тебе тайната на двата свята — да не се двои ум и душа, ами да намираш наслада във всичко. Тук е раят и адът — рай за силните, ад за слабите! Бе ти наистина ли беше монах Теофил, или той бе сън?“ Тъй си думах и не знаех откъде се пръкна демонът на отрицанието, та подгони люде и свят с презрение. Преписвах беседите, присмивах се на кратунарската мъдрост и вмятах из нея мои двусмислици, все по-често си спомнях за отец Лука и се възхищавах от волността на разбойника. Другите спомени от манастира, Теодосий и Евтимий, божествените радости и видения пъдех от паметта си. И започнах да се глумя дори с красотата, на птичите песни да не давам ухо. Упражнявах се с лък и станах чутен стрелец. Със стрелите си пронизвах божите създания, а ножа не свалях от пояса. Имаше в селището една по-запазена сграда — четири гладко измазани стени, изографисани с конници и псета, що гонят вепър. С Арма я стъкнахме криво-ляво и стана наш дом. Постлах я със зверски кожи и сглобих хубав одър. С поп Лазарово позволение заживяхме с Арма съпружески, но не я оставях сама. С мене ходеше и по лов, и по риба заради Панайотис. Той беше крадец на добитък и коне, скиташе по кражби, ала от краденото малко донасяше. И една нощ, като измъчих Арма плътски, та взе да ми се моли да я оставя на мира, рече: „Сатана си бил. Онзи с козите се криел в тебе, господ да те убие! Боже, как съм се излъгала! Де остана Еньо, дето го залюбих заради светостта му?“ Оттогава се побоя от мене, пък аз я ревнувах по-малко…
Минаха три месеца, закопня по дете. Залови се с магии, със змейове, самодивски билки береше, сушеше ги на китки по стените и ме кълнеше за мъките, що й създавах. Взе да се моли често, да ме гледа със зли очи, да плаче. „Що ти е, та плачеш?“ — питам. „Не ме обичаш, казва, таласъмо. Пък и защо ли ми е зверската ти обич? Светец дирих, караконджол и вепър намерих. Дано Панайотис ме отърве от тебе.“ Господи, защо тъй си създал човека — да ламти по това, за което най-малко е достоен?…
Станал бях жесток и като баща си не давах ухо на душата. Но нима можех да обичам Арма, както тя искаше, щом не бях никакъв светец? И защо оставих лъжата между нас? Дали защото САМ НЕ ВЯРВАХ, ЧЕ СЪМ ИСКАРИОТ, или защото смятах Арма недостойна да споделя моята тайна?
Ту Калеко, ту поп Лазар отиваха в Търновград с избраници и избранички. Гостуваха на боляри, на велможи и на богати купци, да печелят покровители, понеже им водеха вдовици и разведени за сласт. Стига да поисках, щяха да ме вземат, ала от злоба и презрение предпочитах развалините на древно селище пред славния Търновград. Тукашната гледка ми навяваше сладостна размисъл. Скитах из буренясалите улици, постлани с големи плочи, между съборените стълбове и едрите дялани камъни, особено сутрин, когато оросеното селище изглеждаше като гробище, дето бе погребано и нещо незнайно от мене. Един ден изрових дивна статуя на момък. Очистих я от пръстта, поставих я, както трябва, бялна се мраморът като бял дух, възвърнат към живот. И когато му се възхищавах, шепнех си: „Това си ти! Погледни колко си прекрасен. Няма звяр или птица по-хубави от тебе. Име нямаш, а си вечен блян, макар да си звяр!“ И стана истуканът най-близкото ми същество…