Слязох на брода, тъкмо привързваха ладията за отсреща. Царският ладиар не рачеше да ме прехвърли, та го подкупих с грош. Янтра, жълта, влачи плевак и се пени край бреговете. Помислих си, че не ще е зле, ако и аз стана ладиар. Стига да намеря някъде брод и вървище, ще купя ладия и ще се поселя на колиба. С такива кроежи отклонявах ума от мама и сестричката, но те двенките стояха в паметта ми. Утешавах се, че двойната брада няма да ги остави без плата и вуйка ни ще се погрижи. Но какво ще стане с Ралица кралица, ако турците влязат в Цариград? Ще я отведат в харема на поганец, на лебедовата й плът да се наслаждава… Било, що било — отиде си тя с онзи Енчо. Днешният за никого нехае. Но защо стърчах пред бащината къща и разиграх комедия? Да се присмея на хубавото момченце? Няма те, момченце — лъжа си било, дяволско чедо — прав бил татко ти. Искариот може ли да има майка и сестра и ако има, смее ли да им се покаже? Душата му тръпне, а гордият бяс му шепне: „Мъченик си със страшната истина, нищо общо няма с тях твоят самотен дух и по величие си подобен на божия брат…“
Гледам — ладиарят окачил край носа на ладията иконка на свети Никола. Присегнах, без да види, хвъплих я в Янтра. Ей тъй, да няма надежда!…
Бях решил да отида в Света гора да нощувам в манастира „Света Богородица Одигитрия“. Но дорде стигна, залостиха манастирските порти, та потърсих за нощувка в пристройките. Такива имаше, понеже на манастирския празник тук ставаше сбор за цяла седмица. Влязох в една празна купчийница, вмирисана на стара слама. Вътре трима закъснели като мене калугери наклали слаб огиец, дъвчат нещо и се греят. Единият пиян. Най-възрастният рече: „Откъде си, брате, от коя си обител?“ „Тукашен съм“ — казвам. „Ами защо си бездомен?“ „Тъй отсъди бог.“ — И взех наръч слама да си правя легло. Кесията ми падна, грошовете издрънчаха и всички обърнаха глави към мене. Възрастният се развесели и смигна на другарите си. Очите му хлътнали, брадата сива — челото му не се вижда от косми. „Пък ние, казва, сме отдалече, от цар Срацимировата държава, на поклонение дойдохме. Тоя брат прехвърли, едва го домъкнахме и затуй закъсняхме. Грехове! Помилуй, господи!“ „Грехове ли — рекох. — Че какви ще са вашите грехове? Дребна работа, Виж, ако са ви израсли опашки, друго е.“
Оня се опули. „Ти за какви опашки говориш?“ „Нито за конски, нито за волски, нито за мулешки.“ — И взех да се смея.
„На тебе израсла ли е?“ — казва. „Аз си я имам от рождение, свети отче. Искаш ли да я видиш?“
Бръкнах в джеба на расото и оттам измъкнах окраставяла лисича опашка, останала от кожите, що продадох. Размахах я между колената си, колкото да я видят, и пак я скрих. „Я ти, най-старият, рекох, ела насам да ти предскажа кога ще те обесят.“ Тримата взеха да се кръстят. „Че защо ще ме бесят?“ „Заради праведничеството ти, може и утре.“ „Ей, казва, не се шегувай, че рогатият си няма работа.“
До вратата бе подпряно резе колкото тънка греда. Взех го. „Хайде, рекох, всеки да си подигне расото да видя от нашите ли сте. Ставайте!“ — И ми хрумна да измяуча като кукумявка. Рипнаха тримата, аз се кискам и пристъпям с резето. Приплещиха се на вратата като греди на мостов свод и се пръждосаха в тъмното. Залостих вратата с резето, легнах, но сън не ме лови. Бесът ме мъчи, че и глад. Станах да потърся край огъня какво дъвчеха ония и намерих половин сокач пастърма. Много солена и суха беше. Настаних се в сламата да спя и размишлявам. „Щом агарянците са обсадили Цариград, ще дойдат и тук. Има да стават чудеса… Обичаш, човече, бедствията, да се наслаждаваш на невиждани зрелища, на злочестията на себеподобните ти и края на света очакваш с утеха, че ще си последен!…“ С такива мисли съм заспал. По едно време ме събути кучи вой. Ослушах се — никакво псе не вие, ами глухоням се напъва да заговори. „Ая-а-а! Аи-а-а! х Мунгу, я-я!…“ Викаше от манастирската кула йеромонах Данаил — не беше умрял, още се бореше с демоните. Погледнах към кулата през един процеп на купчийницата. Кулата стърчи — тъмна, четвъртита, над нея болезнено свети веждата на месеца, изприда по зъбците синкава паяжина. Видях ръката на безумеца да се размахва от един бойник. Кого диреше той? Йеромонах Данаил нямаше вече думи, защото бесът свършва с безсловестност. Върнах се в сламата, Янтра бучи, оня стене и вика, ехото носи безумието му. Болни бяха човешките души и целият свят! …„Ти гледай брод да намериш с вървище“ — си рекох и заспах. А на другия ден се събрахме с поп Лазар в Устито, където чакаха негови люде. Те, като научиха, че турците са обсадили Цариград, зацъкаха с уста и се вайкаха — каква плячка ще вземат агарянците, ако влязат в града! „Сатанаил надвива брата си. Предсказанията се изпълват“ — рече поп Лазар и прекара ръка през брадицата си. Беше рядка, черна, пък той тънък, пъргав като невестулка. Продал бе восъка, който съботниците бяха събрали от диви пчели, и с парите си купил муле. В Търновград клепалата се надпреварваха, предвождани от патриаршеската камбана — отслужваха молебен за спасението на царствения град…