Привечер калугерчето се върна. „Мина ли?“ — вика. „Не е минавал. Никой не е минавал.“ „Вчера сутрин тръгнал за насам, казва. Дали разбойници не са го хванали за изкуп? Недай боже. Тъй стана с игумена на Плаковския. Колко пъти викахме на отец Доросий да не ходи сам и пеша.“ Замина си и аз се поуспокоих; „Разбойници са го хванали за откуп.“ Казах на Арма, ако стане нещо, да рече, че, Петко Чукала ме е разпитвал кога минават оттук търговци и побирчии. „И помни, рекох, ако ме издадеш, и ти ще увиснеш на същото бесило.“
Минаха два дни. На третия ливна един дъжд, реката придойде, отнесе Доросий и го изхвърли край манастирската воденица. Пак наставих Арма какво да говори и ето че към пладне пристигна боляринът със сина си, довел стражници. С тях игуменът на манастира и двама стареи.
Запря Черноглав белия си кон пред мене, що не ме стъпка. Облякъл бойни доспехи, на гърдите му огледала — блестят и заслепяват. Брадата му двойна като на самодържеца. Палашът лае, отците ме гледат като кукумявки.
„Защо, казва, еретико проклети, закла светия отец?“
„Грехота е, казвам, твоя светлост, да ми приписваш такъв грях. Как ще посегна на отец Доросий? Че той ме остави милостиво да се прехранвам с ладията, за нашето духовно спасение се молеше, понеже сме хора убоги и низши. Как ще вдигна ръка на благодетел и застъпник?“
„Лъжеш — вика, — дяволски сине! Еретик си ти и куче. И муцуната ти е еретическа. Макар че е богообразна, дяволският печат е на нея. Покойният ми е разправял кой си и какъв си. От Кефаларската свята обител си избягал, господа-бога си измамил. Дръжте го, казва. Хванете и кощрявата му поганска.“
Стражниците ме вързаха, извлякоха и Арма от хижата. Да се чудиш кога е успяла да се среше и премени с елека си моята хубостница! Появи се, свела очи — уж се срамува от толкова мъже, смирено застана пред болярина.
„Защо сте дошли — казва, — добри люде? Какво лошо сме сторили? В Христа, нашия спасител, вярваме и нему се уповаваме. С горчиви сълзи оплакваме покойния наш застъпник пред бога, отец Доросий. Петко Чукала, душегубецът, го е сторил. Дано опашатият го накара да се обеси! Дано жувеница приживе му стопи кокалите!“ — И кълне, кърши ръце, плаче за Доросий.
Боляринът я гледа и суче мустака си, а той същинско руно. Синът му, и той на кон, търси с два пръста черното си гайтанче и очите му залепнали в Арма.
Повярвах, че тя ще ме спаси с изкусните си преструвки и лъжи, но отците манастирски не се поддадоха.
„Да каже кой свещеник ги е обручил и къде им е вулата.“ А ние нямахме даже пръстени, ни медни, ни железни.
Започнах на свой ред да лъжа, че вулата с печата сме загубили, а пръстени сме заели от близки колкото за обреда. Боляринът заповяда да претърсят хижата, но стражниците не намериха нищо, освен дето мазилката беше прясна. Арма рече, че мазала за Преображение, та улики никакви. Тогава Черноглав нареди негов човек до поеме брода и ни поведоха към болярската къща. Вечерта ме затвориха в кулата, пък Арма в хамбара и по пътя не й вързаха ръцете.
На другия ден негова светлост ме изправи на съд под един дъб на двора. Гледам — Арма я няма. Боляринът се настанил на стол под дъба, срещу него селските стареи, зад него — жена му, синът, двете му дъщери и попът, наоколо в кръга отроците — да слушат.
„Дали ти, казва, еретико, си убил отец Доросий сам, или с оня разбойник, ще се разбере по-късно. Щом признаваш, че онзи е идвал, значи, наговорили сте се. Жена ти си призна, остава и тебе да чуем. Кажи кой си, откъде си и защо избяга от светата обител? Да те закълнем, че ще говориш истината, не можем, понеже си съботник и нито в светия кръст, нито в господнето евангелие вярваш. Знай, че ако не хортуваш правда и от моята бяла брада нямаш срама, ще те подложа на мъки. Ей го палача“ — и ми сочи шишкав човек с щръкнали мустаци и гърбав нос, застанал зад гърба ми.
А денят ясен — прохладен ветрец слиза от планината, но затъжена бе природата, лятото проскубано и небето избледняло, стаило печал пред настъпващата есен. Погледнах безучастния лик на световното съкровище, усетих, че и неговата, и моята лъжа са едно и също, скрито в естеството му, и си рекох: „Всичко произлиза поради неговото устроение — зло и добро, истина и лъжа, и няма граници помежду им. Ако кажа как съм достигнал до моята окаяност, нито то, нито тия прости люде ще разберат и ще ме съжалят. А къде се е дянал бог? Той знае що съм, ала го няма никъде. Някога чувах гласа му, сега мълчи — види се, и той вече не може да ме съди, а камо ли боляринът и неговите човеци?“ Отрекох, че съм еретик, защото и еретик сега не бях, а за убийството не давах дума да се изрече. Младите болярки се сгушили, разглеждат ме, шепнат си и чух едната да казва: „Еретик, пък толкова хубав. Че нали еретиците са песоглавци?“ А народът като стадо, що пладнува, примигва и чака зрелище.