По вечеря влезе ратай. Носи паница с грах и танур с масло. Намаза ми гърба. „Болярските дъщери те съжалиха, казва. Изпращат ти ядене. А жена ти изпроси маслото.“ Попитах го Арма пак ли е в хамбара. „Не е, оставиха я да спи при ратайкините. Господарят рече, че не била еретичка. Ще ти вземат хубавата булка, братко, за наложница. На жени налита старият випирин. Почакай, и вода, и конски чул ще донеса да легнеш…“ Не ща да говоря за мъките си през тая нощ в болярската кула. Те бяха само начало. Зачаках съдбата като звяр в капан и не мигнах до сутринта, когато рано-рано ме поведоха към Търновград да ме предадат на съд. Не видях вече Арма, нито чух нещо за нея.
Тя беше враг на мъжка святост и съвършенство, а сама диреше святост…
А след като ме съдиха и жигосваха в Търновград, нямах вече право да встъпя в брак и заживях в безбрачие с разни жени, които срещах, нещастни и окаяни като мене, по друмове и пепелища из Романя…
П
Кой знае, братя, един ден, когато човекът ще узнае много и много тайни на естеството земно и небесно, дали ще узнае нещо повече за себе си, та вярно да мери делата си и справедливо да съди братята си? И възможно ли е чрез познание да станем еднакви по мисли и въжделения и тъй да върнем рая на земята?…
За престолната потегли и самият Черноглав с колесницата, стъкнат като за пред цар, и синът му с дружина стражници и слуги. Младите болярки се измолиха и те да погледат как съдят и наказват на позорището, само майка им остана в къщи.
Вързаха ме с въже през врата и ме накараха да вървя отпред, заобиколен от стража. Стигнахме в Търновград следобед и влязохме през Асеновата врата във вътрешния град. Разярен беше народът срещу еретиците и най-вече на евреите — смяташе ги виновни за нашествията на агарянците, защото гневели бога — по улиците бе излязъл да ги посреща и сам да ги лови. Гълчеше и събираше камъни, децата и те, пък жените — най-люти. В еврейската махала се чуваха писъци, извличаха от къща евреи. Там ходеше стража да укротява народа, а пред къщите на знатните, роднини на царя, пазеха царски люде и никого не пущаха да се приближи.
Като ме видяха, тълпа стълпи колесницата и питаха болярина жид ли съм, или еретик. А той каза високо: „Тоя е на Тодор Самоход зографа син. Кратунар, съботник, сатанинска влъхва. На царски съд подлежи. Отстранете се!“ — И накара колесникарят да шибне конете, та тичах като вързано псе през моста над Янтра до градската баня, дето беше и тъмницата. Там ме предаде на царския тъмничар и на кастрофилакса. Тъмничарят ме огледа и рече: „Ти ли си богомилският дедец, главатарят на кратунарите, дето отричат цар и вяра? Казвай, да знам къде да те запра!“ Рекох му: „Не съм еретик, погрешно съм докаран.“ Но боляринът му разказа кой съм. Тогава царският тъмничар поиска да ме затвори в метоха, ала кастрофилаксът нареди да бъда в тъмницата.
Затвориха ме в една килия, пълна с тиня, понеже Янтра навлизаше, когато придодеше. Помолих тъмничаря да не издава името ми, защото имам майка и сестра на Царевец. И той, като се убеди, че съм син на покойния царски зограф, остави ме в по-суха килия. Но след няколко дни тъмницата се напълни, та ме отведоха в друга хумба, дето бе привързан към стената с вериги турчин, акинджийски стотник, хванат в плен. Заповядаха ми да го храня и да не му позволявам да вика нощем. Разпънат беше агарянецът и вонеше, но бе силен мъж — вярваше в техния бог, а нашия презираше. Погледна ме вълче и щом разбра, че говоря гръцки, рече на развалено: „Мен ще режат глава, защото убил на бой ваш бинбаши. Ами ти защо? Взел душа или крал?“ „Не знам, казвам. И бог не знае вината ми.“ „Лъжеш, гяур. Аллах знае всичко. Все не знаете в що е вината ви, защото сте неверници. Затуй Аллах ви предава в ръцете ни.“ Жегнаха ме тия думи, но се утеших: „Какво знае за бога тоя див човек?“ Ръцете му се подули като кросна — ръждивите скоби се впиваха в китките им и тъй бе висял с дни. „Гяур, казва, махни сюрменцата да отпусна ръце. Аллах ще те възнагради.“ Съжалих го, издърпах железните жегли и щом си измъкна ръцете, зави му се свят и падна. „Хайде, рекох, легни да спиш. Ако тъмничарят види, мен ще прикове.“ Сутринта пак го приковах на стената, а той пее тяхна си песен: „Който сам падне, никой не му е крив.“ И вече не попита за вината ми. Всеки ден очакваше да го посекат, но скоро го размениха срещу наш пленник и останах сам в хумбата. Прав излезе агарянецът — възнагради ме бог по-късно, нека му дойде времето — и за това ще напиша. А сега за срещата с Евтимий и как ме съдиха и жигосаха…
Същия следобед, щом отведоха турчина, тъмничарят ме изведе в двора. Поля ми да си плисна на лицето, накара ме да изтърся дрехата си, да се среша. Пък дворът пълен с евреи и еретици като кош с риба. Гълчат, някои пеят псалми, други плачат, трети се кривят на стражата и тя ги усмирява с маждраците. Всякакви люде — търновградски и чужди, — но от нашите само двамина.