Първи изправиха на съд Калеко. Излезе висок йеродякон и го попита признава ли заблужденията си. Припомни му, че няма непростим грях, стига да се разкае като блудницата, като разбойника на кръста, братски искали да му помогнат и прочие. „Падни пред всемилостивия и пресветата му майка, отречи се трикратно от Сатаната и ще бъдеш отново приет в лоното на единната, свята, съборна църква,“
Изслуша Калеко йеродякона, в кървавата светлина на венецианското кандило се открои голямата му, оплюта глава, изсумтя и рече: „От чие име ме съдите? От името на Саваот или от името на брата му? Ако е от името на единия, присъдата ще бъде несправедлива, защото не може да бъде виновен слугата, който изпълнява заповеди на двама различни господари. Ако речете, че съдите от името на двамата, съд не може да има, понеже те са в противоречие.“
Утихна православният събор, че и броениците не се чуваха, някои закашляха, но то трая миг, два. И както вятър обгонва висока трева, така се разлюляха духовници и велможи и глух ропот мина по редиците им, а по лицето на благоверния самодържец се разля усмивка от любопитство. Гласът на йеродякона проехтя като тръба в битка:
„Лукави рабе! Съдим те от името на единната, свята, съборна пърква, що е тяло Христово. На нея е дадена власт да свързва и развързва, да опрощава и задържа греховете.“
Калеко тръсна пепелта от вретището, издрънча с оковите и посочи царя. „Ако казваш истина, защо са тук царски съдници? Питам — за какво ме съдите? За грях или за бунт, за кражба или за блуд? За грях съди бог, за кражба и бунт — цар. Ако е за кражба, как ще ме съдите вие, дето сте заграбили богатства и власт? Крадци крадец не могат да съдят. Ако е за бунт, казва, бунт не е имало. Ние сме покорни и на царя, и на господа, и на брата му. Пък ако речете — съдим те за блуд, кой от вас не е блудствувал на дело или с помишления? Негово царство разтрогна брака си с влахинята заради хубавата еврейка и църквата одобри. Как ще съди тя за същото поданиците му?“
Зашумяха, затропаха, по лицата усмивки, а самодържецът се престори, че нищо не е чул.
Стана хартофилаксът и се провикна: „Ваши царства и богоносни отци, самият Сатана е взел образи на този еретик! Богопротивният му език сам изрече присъдата си! Защо трябва православният събор да слуша повече беззаконника?“
Разнесоха се одобрителни гласове, ала Иван-Александър стори знак да оставят Калеко да говори и това се изтълкува като мъдрост, еретикът сам да се изобличи докрай… Но и без позволение Калеко не възнамеряваше да млъква.
„За каква, казва, единна църква говорите? Тук казва, едни от вас отричат, че човек може да види господа, други не отричат. Едни го търсят на горния, други на долния свят и казват, че и двата свята били сътворени от бога. Ако е тъй, откъде се е пръкнал дяволът? Щом, казва, не сме създадени от двамата, защо даже когато се молим, мисълта ни се отклонява към плътски желания и светски грижи?
Съдили сте били от името на църквата, на която била дадена власт да опрощава и задържа греховете. Но църкви, казва, различни и папи и патриарси различни. Пък българската е най-разцепена от пъпосмотрители, автокефални и покорни на гръцкия патрика. Никому, казва, не е дадено от божие име нито да съди, нито да свързва, нито да развързва, защото всички сме двугласни слуги на двамата ни създатели, които са във вечна борба помежду си…“
Измъчиха се писарите да записват с пачите пера. Стана душно, ала никому не идваше на ум да отвори тесните стъклописани прозорци. Погледнах към Евтимий. Стоеше замислен. Светият беше хванал рядката си брадица. В пот лъщяха болярските лица, а нашият просветен самодържец се забавляваше с еретическия език, макар че утре щеше да заповяда да го отрежат…
Господи, що за творение е твоето подобие? Защо го мъчиш, като се криеш от него, пък си му внушил висша потребност да те търси, та си измисля всякакви кумири и кръв се лее, и смърт коси подобието ти? От страст за истина безумен става човекът, готов за най-люти мъки. С тях се гордее и слави, най-различно те нарича, заради тебе брата си пребива и сам на кръст се разпъва. В бяс се превръща заблудата и полита към самоунищожение измъченият човек. Такъв час бе настанал за Теодосий Калеко и за мене, макар че постъпих пред съда другояче…
Най-сетне дятците издърпаха назад Калеко. Пък той, разтреперан, чорлав, с побелели устни, които още мълвяха, и с невиждащи очи бореше се и не искаше да върви. На края, като го поведоха към преддверието, дето трябваше да чака присъдата, обърна се да извика: „Велика и вечна е силата ти, Сатана! Но твоят раб не е покорен на слугите ти! Анатема на фарисеите!“