Въведоха в тронната съботнички да свидетелствуват, а те, разслабени духом от затвора и от срам, че позорът им излиза наяве, нахлуха като погнато стадо, заблъскаха глави в пода, запищяха и припадаха. Разправиха как са въздавали на дявола, как поп Стефан и Калеко учели да не раждат, да крадат, да напущат мъжете си, кръстеха се и плачеха. Тронната стана като лудница и дяволът тръгна из нея да съблазнява… Монаси и боляри си шепнеха непристойни догадки, смееха се и очите им блестяха. Любителят на божествени и светски сплетни и на всякакви сладости гладеше двойната си брада и шепнеше нещо на венценосния си син, който се червеше. И когато границите на благоприличието взеха да чезнат, стана великият Евтимий да сложи край на непристойността: „Просветени царства и отци, рече. Нека пощадим грешника от срама, като прекратим разпита на тия жени, защото и в наказанието има граници за душата и съблазън в откровенията на греха.“
Изведоха жените за женския метох, дето по-късно щяха да наложат наказания на всяка поотделно, и пред съда смирено застана поп Лазар. Черната му рядка коса беше чиста. Понеже бе дребен на ръст, по пътя за насам се кри между нас и нито пепелта, нито плюнките го бяха докоснали. „Разкайвам се, дума, свети отци и ваши царства. Признавам заблужденията си, в единната съборна църква вярвам и за прошка моля, яко же митар окаян.“
Дори Евтимий не се възмути, когато невестулката падна на колене, хитроумно опроверга кратунарските заблуди и трикратно се отрече от Сатаната. Братя, какво ми пречеше да постъпя и аз като него? Щом бог ме е предоставил на дявола, спасението беше в комедията, която лукавият поп разигра. Ала като везни е устроен човекът. На едното блюдо е животът и умът го защищава най-подло, на другото е душата. Пък тя, с копнежи към други светове, но вечно неубедена и неразумна, петимна за вяра, във вечна крамола със себе си и света, ламти да се освободи и от бог, и от дявол и се мята, клетата, от ония предвечни времена, когато е изменила на господя, та оттогава предпочита смъртта пред позора.
Като слушах мерзкият поп как лицемерно се разкайва, гордият бяс, с който се готвех да се присмея над събора, ме напусна, обзе ме отчаяние и като мълния мина през ума ми, че нито човекът, нито светът са защитими. Тогава усетих, че силите ми отпадат в безразличие… Ала нека си почина и припомня що беше, дано го изкажа по-ясно…
С
Проклети да са очите, дето виждат и това, което не разбират! Като двама слуги слагат на господарската трапеза мед и отрова, объркват господаря си и го хвърлят в съмнения. Погледна как се е сплело в човека божие и дяволско, трепне сърцето — не знае обича ли, или се надсмива, прощава ли, или презира. Светът ми се представя в духове и образи предвечни и ту ме хвърля в черно отчаяние, ту в ангелско безумие, с което се наслаждавах в ония дни, отминали с монаха Теофил и с хубавото момченце в Търновград. То беше и в поразяващата Таворска, и в погребания Исус в трапа на лозето ни. И Арма бе в него, и цветето, що цъфти, и небесната вис виждах чрез него.
В тия съдни дни ми се откри правдата в думите на великия Евтимий, с когото бях в духовна вражда, както дяволът с господа, казани, когато ме прие втори път в игуменарията. „Прочетох твоите молитвословия и светски словоизлияния и се убедих в дарбата ти. Ала много си млад да отсъдя накъде ще я насочиш — дали към дявола, или към бога. Може и по средата да останеш, а то е като да застанеш между рая и ада. Тогава душата ти ще се мъчи, ще живееш без вяра и не ще научиш човека нито на добро, нито на зло, а само на съмнения, пък те са вратата към греха и пъкъла…“ Но що да сторя, наставниче, като виждам едното и другото? Не е ли едноок онзи, който съзира само единия от световете? Или трябва да обърнем погледа си към горния Ерусалим, за да не мъчим ума си и да не бъдем „вълна, размятана от вятъра“? Такова безумие не е ли по-страшно от моето и аз, като Искариот, нямам ли право да извикам: „По-мъдър съм от тебе, а ти си лъжа!“
Такива мисли насилваха моя ум, преди да ме изправят пред червените маси, и не с техни царства и с църковния клир се борех, а с Евтимий. Погледна го, па се запитам: „На какво се е закрепил, де му е силата? Що е това, което знае, пък аз не знам? Нима тайната му е горният Ерусалим?“ Душата ми ламтеше към него, любеше го, пък го отричаше и не можеше да го постигне… Светият не ме занимаваше. Щом погледнех как държи рядката си брада, вдаден в блаженствата на исихията, виждах, че присъствува тялом и дотолкова е уверен в съществуването на горния Ерусалим, който нетърпеливо ожида в законечните си старчески дни, та еретикът за него е глупак и божи враг. Той бе везни с празно блюдо — пълното беше натежало към смъртта и в него нямаше нищо земно.