По него време вече учех „Учителното евангелие“ в килийното школо на хартофилакса, наизуст знаех и „Азбучната молитва“, и „Прогласа“. Това школо бе за царски и болярски деца на висши сановници и в него бях приет по настояване на високопоставени съседи и съседки, които често се отбиваха в къщи да ме видят и да се любуват на хубостта ми, защото бях красиво дете, „хубавото момченце“, както ме наричаха те. И сега помня тия стихове от „Прогласа“:
Тогава те ме поразиха, понеже и аз въжделявах тъкмо това. И като се опитвах да подражавам на великия Константин Преславски, започнах да съчинявам молитви в стихове, най-често в „божата стаичка“, и криех написаното от близки и познати. Опивах се с образи и слова, с тях разливах светлина в душата си и грозното обличах в красота. Не навик, висша потребност стана за мене това опиянение и наслада от прекрасното. Мислех си с гордост: „В тебе, Еньо, говори ангелът на светия дух, радвай се, славослови го“ — а не подозирах колко страдания, нещастия и мъки ще ме сполетят от тоя ангел…
В школото учеше и втората дъщеря на Иван-Александър. Тя пожела да седи до мене, макар че нашият учител, дякон Ангеларий, се мръщеше. Никога вече не срещнах такова благородство и такава нежна красота. Не от плът, от фарфорова чистота и благоуханна душевност бе създадена царската щерка, та когато сядаше до мене, струваше ми се, че ставам неземен, като да съм на седмото небе. И каква усмивка имаше тя! Да река снежнобяла, като пресен сняг, да река, че цъфтеше на милото й лице като кокиче, пак не ще изразя със слово нейното изящество, нито въздействието й върху душата. Сравнявах я с бял лунен лъч призори — тъй отвъдна и непостижима беше. На бузите й се появяваха две трапчинки, откриваше се равният низ на зъбчетата и оттам по цялото й лице изгряваше бялото облаче на душата й, та пълнеше сърцето ми с възторг и сила. Не харесвах името й (бе кръстена на баба си, царювата майка) и я наричах в себе си ту Зорница, ту Ралица, все й търсех имена и не успявах да намеря най-подходящото. Идваше сутрин, придружена от великана Драговол, царски вестовой, който, щом се приведеше да мине през вратата на школото, вътре ставаше тъмно. Той слагаше на масичката торбичката с позлатен пясък, кондила и си отиваше, а на тръгване й се покланяше ниско. Пък аз нагласях червената нъзглавничка за краката, помагах й да насипе позлатения пясък в сандъчето и го заглаждах с длан. И един ден написах върху него с моя прост дървен кондил:
Тя го прочете, поруменя, изпод мигли ме погледна сье сладките си очи и бавно, бавно го изтри. И сега виждам как ръката й, подобно гълъбово крило, минава по златния пясък, като да съжалява, че трябва да заличи написаното. Пък аз, види се, цял съм побледнял, изплашен от дързостта си. От него ден се влюбих в царската дъщеря и за нея се молех в молитвите си, за нея ги пишех, с трепет и страх я уподобявах на царицата небесна и на земното съкровище, Исуса Христа молех да пази нейната душа и красота. Любовната радост най-силно ме обземаше вечер, когато над Царевград изгряваше медният месец и всички очи се вглеждаха в него, разтваряха се зениците им от блян и блянът се превръщаше в молитви на всичко живо, в негласен и гласен хор. Щурчетата въземаха с тъжен звън, сладко залюляваха мрака над стоплените от летния зной сгради и стени, жабите надаваха дълги, молитвени куркания, мучеше добитък, сякаш и той се мъчеше да проговори, а в черквите и параклисите със светулките мигаха и запалените кандила. Тогава търсех съзвездието Ралица и мислех за моята Ралица, какво ли ще е нейното възглавие и царствено ложе, в което посреща нощта, и нека небесното светило да й въздаде щастие и мир. През тия часове съчинявах нови молитвословия — по-светски и любовни. Любовта ме одързостяваше и все по-често се осмелявах да пиша върху моя прост пясък или върху нейния златен четиристишия за нея. Отначало се смущаваше, после сама ме подканяше с погледи, че и с думи. А един ден ми каза: „Енчо, донесла съм ти венецианска хартия от татковата, да напишеш всичко. Искам да си го чета у дома.“