Кръстеше се народът, жени повръщаха, разплакаха се деца, многогласа врява се носеше над Асеновия град с кучи лай и грак на врани. Тъпаните блъскаха диво, ехото размяташе бумтежа между Царевград и Трапезица.
Показаха тримата на тълпата, забулиха ги и отведоха някъде. Мой ред бе да се изкача по стълбата.
Знаех какво ме чака. На Евтимиевото застъпничество и на почитта към покойния ми баща дължах лекото наказание. Ума и дума загубих, като видях окървавения под, отрязаните езици и уши, нажежения жиг, скорпионите и чух диханието на кожения мях в медния жаравник. Просветителю, наставниче-светецо, ти и твоят учител Теодосий, как ще влезете сега в дома господен да учите на милосърдие? И ти, църковен притч, как ще отдаваш слава на Христа? Или е отсъдено на човека да живее в поругание, понеже недостъпният мрак на боговидението изисква да се създават закони и с тях да се преследва всеки, който се опитва да надникне в тоя мрак?…
Изправи се татаринът насреща ми, огледа ме, засмя се и рече: „Харесват тебе жени, а? А мъже бягат от тебе? Вай, вай, шейтан и ангел. Цар не ставаш, поп не ставаш. Бунтовник ставаш! Аз тебе друга хубост ще правя.“ — Грабна от жаравника зачервения жиг, хвана ме за брадата, пък помощникът му през рамената…
Без полза е да описвам как ме обезобразиха. И Христа разпнахме не само защото неговото слово изобличаваше, но и защото хубостта му обиждаше. И моята красота бе осъдена като дяволска, та я похулиха. Пръв родният ми баща я осъди… Колкото за татарина — опитен беше в занаята си, отбираше и от души. Наситил се на издевателства над плът, единствен не се наслаждаваше на мъките, а на изкуството си, докато народът замираше в стаен ужас и ревеше като звяр…
У
Много години оттогава, пастирю народен, и съдбата отново ни срещна в Търновград — аз пак във вериги, роб на Шеремет бег, ти агарянски пленник, осъден на изгнание. И понеже в нашата кратка среща не можах да ти кажа всичко, пиша го, дано тия редове стигнат до очите ти в онзи манастир, в който са решили да те заточат. А ти, брате, дето ме четеш, знай: в дванадесетата нощ след падането на града измолих от моя господар да се видя с патриарха, когото през деня бяха извличали на крепостната стена, за да го посекат.
За изказване ли е що претеглих в Романя, където ме натириха, наставниче? И поп ставах, женени преженвах и рибар, и гъдулар — песни тъкмях, по села и градища ги пях, и в безвенчален брак встъпвах, и бягах от град в град. Свлякоха се изгорените меса от лицето ми, бялнаха се между брадата белезите, а десният мустак наполовина — там жигът бе изгорил косъма издъно. Мало и голямо се трупаше да ме гледа, смееше се, кога трябва и не трябва, и всеки в своята неволя се тешеше с моята мъка. На бунт учех народа, с омразата, що бях натрупал, смешки правех и людете веселях по пътища и тържища. И виждах как отроци и бащиници се освобождават от всякакъв страх и нови ереси тръгват из българската земя. Говореше се, че самият господ се помирил с дявола, както Иван-Александър с Амурата, че Богородица плачела, защото Исус бил хвърлен в ада за лъжа — бог се отрекъл от своя син и дяволът издигнал Мохамеда да свърши с тоя свят, нов, по-справедлив да сътворят. Тръгна народът да граби болярски и манастирски имоти, а османлиите да грабят и заробват всички…