Какво ли не видях през тия години? Заробени ли не видях, изгорени или на кол набити? Гарваните край пътищата тлъстееха от човешка плът, на ята се събираха черни орли, дремеха преситени по чукарите, сиви вълци бродеха сред бял ден из долната земя. А народът дигаше сватби — всеки, който имаше женска челяд, бързаше да се освободи от нея. Свещениците забягнаха, калугерите се заключиха зад манастирските стени — еретици обручаваха, кръщаваха и опяваха. И всеки разнасяше ерес със свое тълкование. Тук парици болярски имот разграбват, там братята им в робски синджири оковават. В едно градище бой се води, в друго телци колят и се веселят, сватби правят, в трето агарянци моми гонят, глави режат и гора ечи от плачове. Една след друга крепост минаваше в погански ръце било че катепани и севасти скланяха да ги предават на Амурата заради облаги, било че бидоха победени един по един. Мустафъзи се поселваха в градища, християни изгонваха из къщите и много народ отведоха варварите зад Босфора. Що потурчени султански роби плъзнаха на поселение, що дервиши се настаняваха в български светини. Някъде людете забягнаха в гори и планини, някъде стана за тях добро, понеже нямаше кой да събира многобройните царски и болярски данъци. А мнозина, лични и прости, отидоха при агарянците, своите да грабят. И дали черната тъма в душата ми мина от тоя народ, или си я носех в кръвта, злото веселие и мен обзе. Със свирепа радост убивах по хората акинджии, дошли да робят моми и невести, невидимо ги пробождах в суматохата с моя нож. Мъртви кога опявах, с бога се подигравах, а човека окайвах. И се замислях над българския ум, дето кумири не признава, закон не тачи, със зло и добро хитрува и на жестоката земна правда робува. Отделили сме небе от земя, истина от правда, на господа гледаме като на детище, своеволничи всеки, умува и слободията си, почита повече от свята икона. От тая земна правда е отровена и моята душа, владико, както твоята от горния Ерусалим… Сами рушехме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди…
Научих, че си отишел с твоя учител Теодосий в Цариград и там Теодосий бил миросан от Калист, преди да се представи, а след неговата смърт си продължил подвизите му в пещера край Търновград, нова исихастка обител си създал. И си рекох: „Прав беше отец Лука. Гърци са и на гръцкото безумие служат. От него погива ромейското царство, погива и българското.“ Възневидях те и ти отмина задълго с тъмното за моя ум минало. И вече не се питах коя е причината за моите нещастия, в мен ли, в светоустроението ли, или другаде? Как от най-доброто в душата ми произлезе най-лошото, от възвишеното — най-окаяното?
Един ден при заник влязох в село от десетина колиби. В крайната оплакваха мъртвец. Бях забулен да не ме посрещат людете със смях. Влязох в двора; кучето ме залая. Показа се старец, кланя ми се: „Повели, божи човече, влез. Синът умря, наказа ни господ.“
Мъртвецът положен на одъра, две дечица се сгушили в ъгъла като зверчета. Невестата отпуснала чумбер, плаче, старата седнала на патомата. „Забягна в горната земя нашият духовник. Няма кой да кръщава, ни да опява — дума старецът. Попей на сина.“ „Добре, рекох, но знайте, че съм анатемосан, нямам право.“ „Кой ще те види — казва. — Няма вече ни цар, ни патрика. Попей на сина, да не върколяса християнската душа.“
Погледнах усопшия. Млад мъж, сух, слаб. Носът му се източил, устата котленосиня, изпружил боси нозе, скръстил ръце като два сухи клона и в тях втикната оваляна лоена светица — едва примигва и дими.
Зачетох заупокойна молитва с гръмлив глас. Млъкнаха жените, кръстят се, пък аз сам не зная на какъв господ се моля. И не щеш ли, свлече се черното покривало, откри жигосаното ми лице. Скочиха жените, стъписа се старецът. „Прокажен си, вика. Махай се от къщата ми!“ „Не съм прокажен, казвам, ами съм жигосан за еретичество.“ А по-голямото от децата, както ме гледаше уплашено, прихна — първо съзря смешното ми лице с изкривения нос и устни. Засмя се и старецът, успокоиха се жените. Довърших молитвите и останах да нощувам в хижата.