Щом мръкна, вкараха пет овчици в кошарката, преградена с пръти вътре, старецът доведе крава. Жените стъкнаха огъня, похапнахме и налягахме да спим — покойникът на одъра, ние, живите, на патомата. Нощта душна, в гората подвикват улулици и пълен месец грее. Ножът, с който убивах агарянците, боде хълбока ми, под клепачите ми пожари, юди хора вият, нещо ме притиска до полуда. Премислях що съм и що исках да бъда. И колкото по-живо си припомнях моя живот в лаврата, по-силно ме душеше бесът…
На другия ден опях мъртвеца в селското гробище и потеглих към селото на болярин, покорил се на Амурата. Красна есен беше, капят листа, топъл ветрец лъха от юг. Земята смълчана, пък аз като гонен дивеч, пътища избягвам, все из горите и по високото — да виждам издалече. Защото по него време, след битката при Марица, Амурат се разяри на Шишмана и даде воля на своите да плячкосват и свирепствуват из българската земя, та налитаха за дрехи, добитък и роби. Фудули, черни и грозни, ала пъргави и бързи, на бързи коне идваха като буря и отминаваха като градушка. Запустяха ниви и лозя, глад плъзна по цялата долна земя. Много пъти се опитвах да мииа планината, но жигосаното ми лице издаваше какъв съм, та българските стражи ме връщаха.
Към пладне излязох на едно пътче. Чух разговор и по раззеленилата се трева разбрах, че наблизо има чешма. Щом я приближих, видях край нея насядали хора. Прострели месал, ядат. Двама гъдулари, едно невръстно, болярски войници и мъж с окъсан клашник, сгънал колена и подпрял брадата си о тях. До него жена — едра, още силна, нагиздена като за венчило, но премяната вехта, измачкана, личи, че е от младините й. Пих вода и без да свалям черното платно, наплисках лицето си да се разхладя, а по-старият от гъдуларите каза: „Този човек е от духовниците. Нека отсъди кой е прав“ — и ме покани да седна при тях. „Павликенин ли си, дума, или си от богомилите?“ Като отвърнах, че съм бивш монах, рече: „Тогава знаеш за такъв грях как наказват на онзи свят.“ А жената се усмихва и говори: „То и сега сме на пъклена мъка. Как ще първо да забравя и децата? По ми са мили от теб, мъжо. Гледай на жълт евреин да не робувам или на поганец. Дано придумаш нашия болярин.“ „Що има, рекох, добри хора? На каква мъка е тая невеста и защо е пременена?“ „Продават я, казва гъдуларят. Мъжът я продава, и тя самата иска. Голям глад е в тяхното село и господарски данъци не платили.“ Питам ги защо не са забягнали. Как щяло? Страх ги било от болярина. „Къде ще вървиш от немотия и поганци? Децата ще измрат от глад“ — дума мъжът и очите му като на слепец. Болярските люде мълчат, скубят тревичка, пък жената все тъй се усмихва. Челото й властно, усмивката мила. „Робията, кай, не ни е първица. Все то дали ще робуваш на болярин, или на търговец. Само на чужда вяра да не е. Отзели сме си ние с моя стопанин, от роса на слана премина нашето.“ „Защо, казвам, жено, сама настояваш да те продават? Не милееш ли за децата си?“; „Заслабнаха, отче, подуха се коремчетата им, на старци заприличаха. Петърчо ми е на единадесет години, а Лазарчо на девет. За тях се продавам, господ да ми прости. Надеждата ми е в нашия болярин, при себе си да ме остави. Аз съм работна, отче. Но дано даде и малко просо, за жито не си го имаме и наум…“
Не да те плаша пиша тия редове, пустиннолюбче. Ти видя по-лошо, за което няма слова, но да е ясно как дойде моето просветление… Наоколо тишина горска и мирис на дъбрава. Земята още топла, но стаена — почива си от човешката мъка по нея. Чучурчето на чешмата нарежда, като че детски плач лее. Умълчаха се гъдуларите и страшниците. Мъжът, прихванал колена, клати се напред-назад, невестата се усмихва — за децата си мисли, на нещо хубаво се надява.
Попитах мъжа колко е задължил на болярина. „А че знам ли, в книгата пише. Болярска работа. До жълтици е стигнало.“
Навлязох в дъбравата, опрях гръб о един дъб и се запитах: „Ти, дето търси бога и тайната на двата свята, а сега като вълк ходиш, с всичко се глумиш и злобиш, можеш ли да се продадеш за доброто на някого? Имаш пари, дай ги на жената да се отърве от робство.“
Още когато царската стража ме подбра за изгнание, майка ми даде шест жълтици и няколко гроша. Криех ги зашити в ризата за черни дни и щом напипах възела, ръката ми сякаш се опари. Започна дяволът да ме скланя да си мълча: „Какво ще правиш без пари в тия зли времена? Човекът и плътта му са по-евтини от добитъка. С какво ще се откупиш, ако те заробят? Млади сърби, бошнаци и българи по тържищата са по-много от овцете.“ А от друга страна, ме срами: „Я се остави от тая работа. Нали сам знаеш, че беше лъжлив светец. Преди да хвърлиш расото, стана антихрист, Христа погреба, при Искариот се нареди…“