Стоя опрян о дъба и слушам, че ония се приготвят да тръгват към болярското село. Гъдуларите подръпват лъковете, песен ще измайсторят, запев търсят. И потеглиха като на сватба, гъдулките застъргаха, старият гъдулар запя.
Хвърлих клашника, смъкнах ризата и с ножа отпрах възела с парите. Грошовете зеленясали от потта, но жълтиците светнаха.
Застигнах ония по пътчето и викнах на жената: „Ела, невесто, нещо трябва да ти кажа.“ Млъкнаха гъдуларите и песента на стария. Жената дойде. Дръпнах я настрана, тикам парите в ръката й, правя й знаци, да мълчи, шъпна й: „Откупи се и отбий колкото можеш от дълга, па купи храна за децата.“ Тя ме гледа втренчено, не вярва на очите си. Ала умна излезе, съобрази и скри възела в пазвата си. Цяла трепери и понича да ми целува ръцете. „Мирна стой, ония да не видят. И никому не казвай, че могат да ти ги вземат болярските люде или гъдуларите. И на мъжа си ни дума.“ „Ами сега какво да правим, как да върна гъдуларите?“„Върви, казвам, и като се изправиш пред онова куче, болярина, попитай го колко му дължиш, па му речи, че ще се изплащаш. Робите са евтини, за теб и две жълтици няма да вземе на тържището.“ Тъй я наставих и аз тръгнах с тях към болярското село.
Като го наближихме, седнах под една върба, до някаква рекичка. В устата ми горчи, дяволът ме натиска, кори ме: „Защо даде парите, глупако. Все ще те заробят и никой няма да те купи. Обезобразен си, ще те убият.“ Ала усещам — олеква ми, надига се радост и обич към невестата. Размислих се и взех да разбирам, че не само за нея, за моя род български съм направил това, за него съм убивал агарянците и вече съм го възлюбил. Зачудих се кога е станало то, как не съм го съзнавал? Нали Исуса Христа закопах, от майка, от баща и сестра се отчуждих. Че Искариот дори себе си не може да обича, а ето че заобичал простия народ и го заобикнал без този, когото бе търсил между манастирските стени… Съдбата ни събра, наставниче, в Търновград, за чието разорение спомогнахме. Кой се подигра с нас, търновско светило?… Но чуй как стигнах до теб в оная юнска вечер и как те видях в човешката си безпомощност да служиш и на бога, и на дявола.
Ф
Когато Баязид победи крал Лазар на Косово поле, заживях с една вдовица и раните, що бях получил в битки с агарянците, зараснаха. Тогава продавах в града риба и правех бъчви. Вдовицата умря същата година, в която султанът потегли да съсипе Шишмана. Кефалията на града се би с многобройните войски на пашите и след пристъпа загина в битката. Плениха ме с много жени и мъже и като отделиха старите и болните от тези, които щяха да заробят, изкараха ни край реката да ни посекат. И аз, като чаках реда си да коленича над дръвника, мина турчин със зелена гъжва и дълъг меч на рамото. Видя ме, взе да се смее и хвана брадата ми да я отскубне. Срещнаха се очите ни, неговите ми се сториха познати и рекох на гръцки, понеже мнозина агарянци бяха научили тоя език из гръцките земи: „Защо се гавриш с поругания? Остави ме спокойно да се явя пред бога.“ А той се вторачи в мен и извика: „Тофил ли си бе, керата? Аллах керим! Ти ли си?“
Той беше същият, когото бях пазил в търновградската тъмница да не вика, сега въздигнат, началник в акинджийски санджак. Станах негов роб.
Ала по-късно един от големците на яята, Шеремет бег, който беше веселяк и тайно пиеше вино, взе ме от Халил ага да му ловя риба и да го веселя. Нощем ме оковаваха във вериги, денем вървях край господаря си да изпълнявам заповедите му.
Събрал беше Баязид не само анадолските си войски, но и западните, ти ги видя — бяха християнски васали — гърци, сърби и наши съотечественици. А те, като се срамуваха от нас, робите, преструваха се на османлии и бяха по-жестоки от агарянците! И вървяха васалните войски размесени между дргугите през земи, които Амурат беше завоювал, и не срещаха отпор.
Имах ли думи да изразя противоречивите си мисли и чувства, когато отново видях стените и кулите на моя роден град, по които се развяваха знамена? Зъберите им бяха почернели от народ, възлязъл да гледа агарянското нашествие. Априлски облачета като бели сенки лежаха над Янтра, а тревожният звън на камбани и клепала внасяше в душата трепетен страх. Настървени за плячка, наваляха спахии на дребни коне, като лавини се свличаха дружини от яята, развяваха се байраци, биеха тарамбузи и подобно прииждаща река султанските войски заемаха всички височини, сякаш лешояди околисваха престолната. Юрушки задруги се разположиха по върховете с камили, военачалници и паши се настаниха в околните манастири. И като гледах нашествието, питах се, кой бях аз? Прокудило се чедо на осъдените, заблуден техен син, дирил разумен бог и подигран от дявола? Или разкаян еретик, стъписан пред разрухата на своя народ, късно вразумен от нещастията? И мен, охуления, заробения, кой ме наказа да гледам разорението? О, страшно и коварно царство на духа! О, свято позорище на нашата духовна трапеза, тъй богата с всякаква отрова! Не си ли било заник пред мрак? Чакало си варварите да угасят твоята светлина и да стъпчат с нечистите си нозе твоя олтар! Горд, недостъпен и заключен изглеждаше Търновград, сякаш и самите небеса бяха безсилни да го сломят. Там беше престарялата ми майка и сестра ми, които бяха забравили сладките дни от моето детство…